Склоновете на планината Мунзур се разстилат докъдето ти стигат очите. Гънка след гънка топла кафява земя – като хиляди налягали едно през друго кадифени кученца. Пътуваме по високото, потънали в мълчание. Гледката само на пръв поглед е еднообразна. Кадифето бавно прелива в сиво-зелена земя с нахвърляни от някаква гигантска ръка върху нея безброй черни камъни. Камъните оредяват, а земята потъва първо в зелени, а после в сламено-златни треви. Излизаме от долината и планината отново става червена и стръмна. Никога не съм пътувала по толкова труден за шофиране път толкова дълго време. Това е Ерзинджан. Но стъпка по стъпка –  тръгваме от Елязъ.  През вековете тези земи са видели много трудни дни, за да търсят отново пътя на мъдростта и надеждата.

Провинция Елязъ е разположена в региона на горен Ефрат, източен Анадол. Регионът е дом на две велики реки, дали живот на Месопотамия – Тигър и Ефрат. Самото селище е с древна история, простираща се до 10 000 години преди новата ера. Днес Елязъ развива сериозно добивната индустрия, земеделието и аквакултурите и успя да поеме много от пострадалите при унищожителното земетресение хора. Тук има какво да видят и туристите, макар това да не е типичното туристическо място. До Елязъ стигаме с два полета с прекачване през Истанбул, достъп има и с железница, но отново с прекачване – през Анкара.  

На най-високата си точка замъкът

Харпут е като излязъл от „Властелина на пръстените“ –

бели скали, изгладени от векове и ветрове. Стоя на най-високата точка със странното усещане, че това мястото е живо. Току що сме излезли от тъмницата на замъка – заровена дълбоко надолу в скалите. Десетки стръмни стъпала в тъмнината – завой след завой. От тази тъмница бягство просто не може да има. Чувството за обреченост долу е ужасно. 

Замъкът Харпут е строен през 8-и век преди новата ера от урартите. Царството Урарту, или Арарат доминира района на езерото Ван в продължение на векове, като този период е известен като златен век. Урартите изграждат царството си на голяма територия  – 220 000 кв. км., с труден географски терен, разделен на провинции от високи планини, като това ги принуждава да изграждат пътища и укрепления, в които да оцеляват през зимата.   

Сякаш виждам тези сурови хора пред себе си. Помещенията на замъка Харпут са вкопани в скалите, а  сред камъните на плочниците стърчат зелено-сивкави дръвчета. Дори есента не е успяла да обагри руините. Замъкът Харпут е известен като млечния замък – според легендата при приготвянето на хоросана е използвано мляко вместо вода по суеверни причини – заради голям потоп, залял района по време на градежа. 

В скалите отсреща e вкопана църквата „Дева Мария“,

известна още като Червената църква. Това е една от най-старите църкви в Анадола, строена през 179 г. сл. н.е. Мястото е ползвано от поклоници още преди християнството и в последствие е трансформирано в църква от асирийците. И днес църквата функционира с помощта на фондация. 

В района на замъка посещаваме и джамията Улу, по-известна като джамията с наклоненото минаре, спираме и в местното ресторантче да опитаме локална кухня. Буквално си изядох пръстите – храната е страхотна, като навсякъде в Турция. Местен специалитет е кафето от див шамфастък, чедене кафе – нежна, събуждаща напитка, гладка и силно маслена. Не правете грешка да й слагате захар. 

От замъка Харпут поемаме към Пертек – град и център на едноименния окръг в съседната провинция Тунджели. Това място също е магическо – районът е пръснат по бреговете на язовир Кебан – огромно водно съоръжение, дало допълнителен икономически ръст на региона. Огромният проект е предложен още през 40-те години на 20-ти век, но строителните работи започват едва през 1966 година. Изграждането на резервоарите буквално е преобърнал живота на хората в региона. Запълването им с вода е довело до необходимост от изселване на 30 000 души, завършване на множество археологически разкопки, преместване на цели ценни постройки камък по камък.

Язовир Кебан е сбъдната мечта на Сюлейман Демирел,

известен като краля на язовирите. Кебан е първият мега язовир на Турция. След построяването му язовирът произвежда ¼ от електричеството в Турция и на него се възлагат големи надежди за икономическото развитие на региона. Част от тях се оказват оправдани, други – не. 

Винаги съм се възхищавала на големи инфраструктурни съоръжения, но тук усещането е за естествен обект, и това не е случайно. Язовирът е висок 211 м., но е строен целенасочено съобразен с човешките възприятия. Но стига математика – ще пресичаме язовира с ферибот. Отгоре гледката е страхотна. Облегнат на перилата и сякаш сляп за всичко останало дребен мъж хвърля високо нагоре храна за чайките. Чайките ни следват с песен по целия път – пикират и се връщат към ръката на мъжа сред лъчи и проблясъци на яркосини води. Срещу им на малък остров сред езерото стърчи силуетът на замъка Пертек. 

Водите на язовира делят този регион не само географски. Навлизаме в територии, които са етнически и религиозно различни.  Районът на Тунджели – или Дерсим, името, което местните ползват, е населен от кюрди алевити – представители на шиитите, които не следват ритуалността на исляма и почитат наравно мъжете и жените. 

Самият Тунджели е като докоснат от слънцето.

Градът е разположен по хълмове в долината Мунзур, край река Мунзур -  гледките са стръмни, зелени и красиви. Темпото е бавно, хората са спокойни. Алевитите са известни с обичта си към музиката и танците и се уверяваме в това за секунди в местния ресторант Ферзан. Ресторантът е пълен с жени, а на хорото се хващаме и ние – мъже и жени, пришълци от неизвестни страни. 

От 2020 г. Тунджели може да се похвали и с много добър музей. В него наред с етнографската част е представена и историята на алевизма. Алевитите вярват в пътуването към мъдростта. Тръгналите по пътя, търсещи мъдростта, следва да преминат четири порти с по 10 нива - Портата на Шариата, Портата на Тарига, Портата на Духа и Портата на истината. Уроците, които трябва да научат, са много – бъди скромен, не се вглеждай в грешките на другия, не се въздържай от всяко добро, което може да извършиш, обичай всяко творение на Бог и още, и още. Наред с алевизма и различия език, на който говорят – заза, местното население е известно с много високото си образователно ниво. 
На хвърлей разстояние от Тунджели са водопадите на Националния парк Мунзур. Тук успяваме да стигнем само до бреговете на едноименната река – нямаме време за дълга разходка из парка с неговите 1600 вида растителност, мечки, антилопи, планински кози.  Успяваме обаче да се насладим на различната кухня край реката. Поднасят ни невероятни печени кайсии в масло, мед от питата,  странно растение – кулик с яйца, невероятно сирене. Районът е известен с производството на мед и улова на риба. 

Напускаме с неохота долината Мунзур и поемаме отново по виещия се гръбнак на планината. Чака ни Тъмният каньон и бавните градове на провинция Малатия. Но за тях – в следващата хроника.