В края на май 2018 беше завършена българската част от изследването на европейските ценности - истински мегапроект на Европа, в който участват 45 страни и който има вече пет "вълни": с повече от 250 въпроса изследването е провеждано през 1981, 1990, 1999, 2008, 2018, а България участва за четвърти път от 1990 г. НБУ е институционалната база на българското изследване, чийто ръководител е известният социолог проф. Георги Фотев, а доц. Боряна Димитрова от "Алфа Рисърч" ръководи емпиричната част. 
За тълкуването на резултатите бяха поканени изтъкнати български социолози, политолози, философи и културолози - според замисъла на ръководството на проекта техният разговор трябваше да даде старт на български стратегически дебат за Европа и мястото на България в нея. По-долу предлагам собствените си наблюдения в малко по-пълен и разгърнат вид.
Всички мои колеги установиха общи процеси, които протичат в България от 2008 към 2018 г. Накратко, става дума за бавно повишаващо се значение

на непосредствените лични задачи и човешка среда

- от 2008 към 2018 нарастват показателите за важност на личната работа (3 пункта), свободното време (10 пункта), семейство (което по принцип има изключително високо ниво на доверие - 89.9%), на патриархални ценности като верността и децата (между 3 и 6 пункта), на приятелите и познатите. Бавно нарастват дори показателите на удовлетвореност и щастие (между 1 и 4 пункта). Като цяло през 2018 г. българските граждани изглеждат малко по-спокойни и удовлетворени от 2008 г. - финансовата криза изглежда отминала, доходите растат, макар и с малко, равнището на доверие се покачва, макар и незначително.
Едновременно с това отговорите на въпросника демонстрират рязък спад във важността на политиката, което е на фона на традиционно ниското ниво на доверие в институции на демокрацията - съдебната система, здравеопазване, образователната система. Към това се добавя и ниско желание за политическа активност. След протестите от 2014 г. е настъпила умора и изследването регистрира не особено висока готовност за участие в протести и граждански акции (през 2018 г. само 8% от гражданите еднозначно заявяват, че биха участвали в законни форми на протест).
Ще рискувам с една не много приятна хипотеза. Макар задоволителни на повърхността, данните намекват за нещо тревожно под нея - за един едва доловим, бавен процес на разпад на социалност. Да припомним, че нацията е огромен и опосредстван социален организъм: тя е общество, базирано на споделени традиции и хоризонтална солидарност (тя се състои от милиони хора, които не се познават и едва ли някога ще се запознаят - но въпреки всички дистанции и разлики между тях, включително въпреки всички икономически, социални и културни неравенства, те се чувстват принципно свързани, равни и солидарни в своята национална принадлежност - през Възраждането тази връзка

е била метафорично назовавана "братя и сестри българи"

Има обаче една трудност пред тази хипотеза. В противоречие с нея може да се проследи и един обратен процес, тенденция, която изглежда в определен смисъл сякаш противоположна. Нараства "гордият" патриотизъм, т.е. ценността, която би трябвало да споява нацията, голямата общност. Всички показатели на "българското" растат с 3-4 пункта, като най-впечатляващ е ръстът на отговорилите, че се смятат за "много горди" от това, че са българи - от 33.9% през 2008 на 47.1% през 2018, 14 пункта. Забележителното е, че това върви с нарастваща ксенофобия и социални дистанции спрямо чуждите и различните, с усещане за дефицит на участие във властта, с традиционното желание за силен лидер.
Т.е. тук това странно смесване на патриотизъм, ксенофобия и мечти по авторитаризъм дава основания за подозрение, че въпросният горд патриотизъм е всъщност националпопулизъм. Други изследвания също говорят, че той всъщност

е лишен от истинска културна памет,

ползва беден репертоар от елементарни национални символи и еднозначни емблеми и етикети, че не се характеризира с истинско познаване на националните културни традиции - т.е. той е плосък, вероятно е не толкова истински проблем на идентичността, колкото публичен и медиен феномен.
Но най-симптоматични за всички тези процеси според мен са два показателни резултата, свързани с възпитанието на децата.
В изследването има въпрос "Кои от следните качества децата трябва да усвояват в семейството" Отговорите, които той получава през 2018, заслужават да бъдат наречени тревожни. Те демонстрират сериозен спад на родителското желание да се внуши на децата алтруизъм (от 31.4% до 14,4%, спад от цели 20 пункта) и "въображение" (от 24.4% до 20.2% - спад от 4 пункта). За сметка на тези "абстрактни" ценности, и тук нарастват показателите на "непосредствените", в някакъв смисъл патриархални добродетели, ценени в малката, видима общност. Все повече родители биха искали децата им

да имат не въображение и алтруизъм,

а трудолюбие, постоянство, отговорност и пр.
Всички тези симптоми ни водят към голямата картина. И тя сякаш подкрепя хипотезата: българските граждани постепенно губят усещането за ценност на дистантните социални връзки, онези, които изискват "абстрактни" свързвания, с хора, които не познаваш, с цялото общество. Всъщност алтруизмът и въображението са много важни и тяхното рязко намаляване не е никак безобидно - те са основно социално лепило на модерната социалност, включително и на модерната нация - чрез тях се изграждат солидарност, усещане за включеност, идентичност и социална кохезия. А онова, което наблюдаваме в България от 2018, намеква, че и националното общество бавно и невидимо се разпада до ценностите и манталитетите на малките, изолирани групи, като паралелно дълбинната връзка на свързващия патриотизъм бива подменена от своя популистки двойник - един кресливо-горд национализъм, всъщност форма на недоволство от елитите, медийна мода и маска на ксенофобията и засилващите се социални дистанции спрямо всички, които са различни.
Но това е само трудно забележима тенденция, тълкуването й е в сферата на предположенията. Затова и казаното тук не може да бъде друго, освен все още само хипотеза. Може би следващи изследвания ще разсеят тези тревоги. Но може би корабът потъва така бавно, че ние не забелязваме това.