Проф. Ангел Станков е роден през 1948 г. в София. Завършва Националната музикална академия при проф. Леон Суружон и проф. Владимир Аврамов. По препоръка на световноизвестния цигулар Руджиеро Ричи специализира в Лондон при проф. Мануг Парикян, а по-късно при проф. Ифра Нийман. Оттогава активно участва в концертния живот у нас и представя българската музикална култура по света като солист, камерен изпълнител, концертмайстор на Софийската филхармония и в последно време - диригент. Той е професор в НМА "Проф. Панчо Владигеров" от 1996 г. и заместник-ректор на НМА (1999-2008). Носител е на редица награди, между които три пъти "Кристална лира", Ордена на Британската империя, а тази година по случай 24 май му беше присъдена наградата "Златен век" на Министерството на културата. 

- Професор Станков, един юбилей е повод за равносметка. Има ли нещо, свързано с кариерата ви на музикант, за което да съжалявате?

- По-скоро си давам сметка за правилните избори. Например не съжалявам, че не съм заминал в чужбина. Имали сме безброй предложения отвсякъде. Сега, когато гледам своите ученици,  още повече се убеждавам, че музикантската професия е конвертируема. Нищо не пречи човек да живее тук и да пътува. Гордея се с учениците си и винаги съм щастлив, ако някой от тях ме задмине. Животът обаче стана такъв, че има много други атракции и младите хора по-малко се занимават с музика. Когато аз бях дете, всеки свиреше или на цигулка, или на акордеон, или на пиано, което днес е рядкост. Центърът на новосъздадени оркестри, на инициативи за изкуство като че ли се измества в Азия. Имах един приятел, който строеше органи в Германия и ми е споделял, че никога не е предполагал, че ще направи такава кариера с органи в Китай. Защото в Азия, когато построят зала, веднага инсталират и орган - така е в Япония, Тайланд, Хонг Конг, Южна Корея. В Япония пък, щом императорът свири на чело, всички се чувстват задължени да свирят на чело. Ако теглим чертата, излиза,че музиката и спортът са витрината на една страна. Като кажеш Бела Барток, всички разбират Унгария; а речеш ли Джордже Енеску - свързват го с Румъния.

- След като музиката е универсален език, защо и по неин адрес страдаме от комплекса на "малките народи"?

- Проблемът у нас е, че не се отпечатват партитури. Когато преподавах в Америка, не можех да намеря партитури с ноти на Панчо Владигеров. Тук също няма. Някога са били издадени. Хората по света ценят българската музика, защото тя има неповторимо очарование, особено с уникалните неравноделни тактове, но на музикантите трябва да се даде възможност да видят черно на бяло нотите. Руската музика, въпреки нейната мощност, нямаше да бъде толкова популярна в Европа, ако известният лесопромишленик Митрофан Петрович Беляев не беше открил музикално издателство в Лайпциг. Той тогава ангажира най-добрите художници да направят обложките на нотните сборници, за да бъдат те атрактивни, евтини и достъпни. Резултатът е, че скоро тези албуми заливат света. Ако на човек му попадне в ръцете библиографско издание на Беляев, ще си го купи и без да е музикант. Ето тук издишаме. За кратко време българската култура направи страхотен скок. Една позната китайска музикантка се чудеше: "Вие сте колкото един наш град, откъде ги вадите тези таланти?" "Ами вадим ги!" - казвам. Но както ги "вадим", така и трябва да ги подкрепяме. Иначе ще дойде време, когато класическата музика да стане музейна от това, което наблюдавам. Вече няма кой да свири на някои инструменти, например на тромбон.

- Смяната на поколенията идва с нови приоритети, все пак.

- Така е, но да си спомним, че нашите прадеди са продавали са къщите си, за да образоват децата си. Все повече се нуждаем от ново духовно възраждане. Културата, също като розата, е емблемата на тази страна.

- Кой е първият съвет, който давате на учениците си?

- Да бъдат добри хора, а след това добри музиканти. Първо е човекът, след това е професията. Уча ги също така да бъдат смели и да могат да рискуват. Това е много трудно. Попитали пианиста Владимир Софроницки какви творчески препятствия е победил, а той отговорил, че най-трудните сражения е водил "сам със себе си". Аз съм цигулар, диригент, преподавател и смея да твърдя, че солистичното свирене е най-трудно по отношение на риска, предизвикателството е най-голямо, когато човек свири сам.

- След като сте бил и концерт-майстор, като диригент проявявате ли по-голяма толерантност към оркестрантите? 

- Един диригент трябва да има и качества на военачалник, да се грижи и да закриля всеки свой оркестрант. Както Суворов се е интересувал от войниците си дали имат какво да ядат.  Александър Македонски пък е излял водата от шлема и казал: "Щом войниците ми няма какво да пият, и аз няма да пия". Ако не се грижиш за хората си, те просто няма ти дадат онова, което е изключително и което прави музиката. Самият Караян казваше: "Ние сме едно ято, аз може да съм в средата, но всички летим заедно".

- Преосмисляте ли репертоара си, който ви е направил известен?

- Разбира се. Човек се развива. Има такава руска поговорка: "Век живи, век учись". Човекът винаги е ученик. Това, което виждаме на партитурата, са само нотите, а какви чувства са вложени, какво точно е преживявал и мислил авторът - това е загадката. Аз затова уча моите студенти преди да пристъпят към овладяването на една творба, да се запознаят с биографията на автора. Ако искат пълноценно да изпълнят едно съчинение, трябва да са проследили живота на великите музиканти. Така ще научат, че Верди не е бил приет в консерваторията, която впоследствие носи неговото име. Т. е. че един провал не винаги е определящ за съдбата ти. Аз самият не успях да постъпя в музикалното училище и отидох в реална гимназия. По-късно благодарение на проф. Леон Суружон влязох в Музикалната академия. Трябва да си издръжлив и упорит, за да успееш. Бях много амбициран да свиря на цигулка, въпреки че доста хора казваха зад гърба ми: "От него никога няма да стане музикант". Диригентското съсловие също беше наежено против такъв човек като мен.

- Какъв "такъв човек"?

- Аз просто следвам съдбата си, а не конкретни амбиции. Както казват, когато правиш големи планове, караш Дядо Господ да се смее. Когато човек се занимава с изкуство, става толерантен. Затова гледам снизходително на осребряването на таланта на всяка цена. Обожествяването на богатството е ужасно нещо, защото най-важните неща като здраве, любов, приятелство не могат да се купят с пари. Омаловажаването на музикалното образование в училищата у нас не е случайно. То е отговор на цялостния модел, по който възпитаваме децата си и който англичаните вместват в следния фразеологизъм - hand to mouth existence, т. е. от ръката в устата и това е целият ти живот. А живописта, музиката, литературата, архитектурата - цялото духовно съдържание на цивилизацията  - е нещо второстепенно. За жалост, то е второстепенно именно за хората, в чиито ръце е възпитаването на поколенията.