Медия без
политическа реклама

Един Радев в двора на султана

Българският държавен глава ознаменува с присъствието си опита да се подпечата краят на кемалисткия проект. И това едва ли е случайно

Профил на Румен Радев във

Геополитическите действия на България са много по-интересни от събитията вътре в нея. След като за по-малко от 12 месеца преодоля с Македония десетилетни пропасти, сега  президентът й ознаменува с присъствие превръщането на Турция в президентска република. Според информации на турски и български медии списъкът с гостите включва държавните глави на България, Сърбия, Босна и Херцеговина, Венецуела, Гвинея, Гвинея-Бисау, Грузия, Замбия, Казахстан, Киргизстан, Косово, Мавритания, Македония, Молдова, Пакистан, Сомалия, Украйна и признатата от Турция севернокипърска република. Там бе е и единственият премиер от ЕС Виктор Орбан. Но гостите са интересни не само с континенталната си принадлежност. Почти всички от тези държави са

 

в сферата на турския геополитически интерес –

 

минал, настоящ, а и двете. С тях пред целия свят Турция пробва да подпечата края на кемалисткия проект (макар самият Ердоган да посети мавзолея на Ататюрк). Повечето дипломации се чудят с каква протоколна любезност да отиграят подобни прояви, още повече щом журналисти гният в зандани. Но нашият Радев бе в Анкара и трябва да е имал много важна причина да иде по този повод в такава компания.

 “Моят стремеж е да градя отношения на взаимно доверие и уважение с всички президенти на всички наши съседни страни. Нека не забравяме, че в днешните реалности и особено в нашия регион добросъседството играе ключова роля за опазване на мира и стабилността. Неведнъж съм обръщал внимание върху недопустимата намеса на Турция в българските избори и нашите религиозни дела, но убеден съм, че ненамесата във вътрешните работи е основата на това така необходимо на всички ни добросъседство. Тук съм, защото уважавам избора на турския народ и очаквам същото от страна на нашите съседи“, обясни Радев. Спомена за важността на Турция като търговски партньор, а и че удържа миграционния натиск. Добави нарастващото й значение за енергийната ни сигурност след провала на родните проекти. Всичко това безспорно е важно. Но, първо, то е извън преките правомощия на Радев. Второ, макар да е често лицемерен, ЕС има огромен проблем с “гражданските свободи” при Ердоган и му го показва. Присъствието на българския президент е

 

не толкова смелост, колкото различие.

 

Мотивът няма как да се изчерпи със сладникавото “целим добросъседство и уважение”. Турция е могъща държава, разкрачена между историческата си роля да е лидер на ислямския свят и кемалисткия прозападен проект (Хънтингтън). По тази причина западни и всякакъв вид цивилизовани държави внимават при общуването с Ердоган.

Каква е истинската причина Радев да предприеме толкова важна стъпка никой няма да съобщи. Дипломацията има право на своите тайни. Най-вероятно визитата надхвърля българо-турските отношения (възможно е западните държави да са пратили периферен президент като българския, за да се отчетат; възможно е нещо важно да се урежда). През 2014 г. и Плевнелиев присъства на президентската клетва на Ердоган, отново бе единственият глава от ЕС. Може Радев да е бил принуден по силата на тази традиция, но повтаря визитата в много по-кризисен ценностен контекст - със съответните следствия.

Целият казус е много любопитен и затова следва да се припомнят три етюда в минало несвършено време. Първо, Радев се бе разсърдил публично на Борисов, че е бил забравен за лидерската среща ЕС–Ердоган в Евксиноград (“Никога не се натрапвам там, където не съм канен“). Второ, той често си е позволявал волен език към Турция, вкл. желаейки Борисов да повдигне въпроса за компенсации на тракийските бежанци. Трето, през март президентството съобщи за покана на Ердоган към Радев. “Предлагам тя да се състои в рамките на предстоящата Среща на върха на НАТО през юли т.г. в Брюксел “, отвърна Радев на турския си колега. Но среща се проведе по-рано. Казано накратко – имаме президент, който досега мърмореше към и по повод Турция;

 

така той бе в синхрон с българското обществено мнение

 

и официалното европейско; сега действа по противоположен начин. И в никакъв случай не показа, че България е резервирана към огромните по мащаб процеси в Турция.

Цялата тази позиция е допълнение към правителствената. Върнати “гюленисти”, гълъб на мира, пощальон, разносвач на шербет… – “доктрината Борисов” относно Турция има много проявления и имена, но актуалният синхрон с Радев е факт.

Още нещо прави впечатление около визитата на президента – вътрешнополитическата тишина. ГЕРБ и националистите мълчат, ДПС не се обажда. БСП, която не пропуска да клъвне Борисов за метани към Ердоган (искаше остро да протестира за “душевните му граници” ), е по-ниска от тревата. Дори “Демократична България”, “ценностно” уж срещу Радев и “практиките” на турския режим, се разсейва. Не пропусна да атакува Радев при посещението в Москва, сега мирува.

Тишината обаче си има обяснение. БСП няма как да критикува своя президент, ще мълчи. ГЕРБ не бива да го напада при партниране с Борисов,  спотайва се. На "Обединените патриоти" Ердоган не им е приоритет, такива са баби гласоподавателки. По-интересно е при другите актьори. “На 16.04.2017 г. в съседна Турция имат референдум за преобразуване на Кемалистка Република Турция в Султанат. Безумие. (…) Всеки от нас трябва да се определи, като направи своя вътрешен избор. Всеки от нас трябва да преживее своя исторически катарзис. Иначе за състоянието "разкрачен стоеж" се плаща много висока екзистенциална цена.” Думите са на почетния председател на ДПС, мъдрецът от Сарая Ахмед Доган. Но са изречени толкова отдавна, колкото никой в България не помни – преди 16 месеца. Говори се, че отношенията ДПС -  Ердоган са пооправени и мълчанието откъм сараите го потвърждава.

“Демократична България” пък няма причина да е особено гневна на Радев. Тя ратува за евроатлантическо бъдеще, той не му пречи. Българският президент не осуетява приобщаването на Македония към западните структури подобно на македонския, наскоро подписа декларация за “повече НАТО” – срещу тероризма и Русия. С други думи, след като дори “десните евроатлантици” нямат принципна причина да са бесни на Радев, всеобщата тишина сега е напълно логична.

Един янки пътешестваше във времето и стигна до двора на крал Артур. Радев се движи в пространството и прави любопитни неща – практическите плюсове и минуси ще станат ясни в бъдеще. Разбира се, “повдигането на въпроса за тракийските бежанци” и за “душевните граници на Ердоган” ще остане като тема – сложен жанр за вътрешна консумация, в която реалността се познава по това, че е обратна на произнасяната.