facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Кадър от издраскана лента. Не можеш да го изрежеш

1991
Снимка: Архив
Калин Донков

В драматургията на живота времето не е действащо лице, но въздействащо „лице”, без съмнение. И то какво! Под това негово лице човешките образи наедряват или се смаляват. Епизоди след години преминават през съзнанието ни като на забавен каданс, стопираме ги, разглеждаме ги като за първи път. Подробностите им отпадат, изгубват се или наопаки – изпъкват, добиват друго значение. Дори нюансите в тези видения избелват своите тонове или ги усилват. Това променя спомените ни, събужда симпатии или поражда обиди. Разпилява улегнали с времето чувства, понякога преобръща сърцата ни най-често, когато е вече късно нещо да спасим и да поправим, нещо да зачертаем. Закъснелият поклон е безсмислен и комичен, закъснелият гняв е безпомощен, просто бездарен. Но паметта продължава да превърта своите издраскани ленти и ние по старому се вторачваме в тях, хем знаем, че не можем нито да изрежем, нито да ретушираме каквото и да е.

Една такава позорна история съзерцавам в свободното си време, все по-често и все по-напрегнато. Още съм малко момче, съвсем малко, неправдоподобно малко. И от това би трябвало да съм невинно, но от днес, от сегашното, вече не си изглеждам така. Виждам кротка семейна вечеря в тясната плевенска кухня. Майка ми млада. И баща ми млад. Притеснени са моите родители, изнервени. Причината съм аз, отказвам да изям кюфтето в чинията пред мен. Леката изненада на баща ми е преминала в амбиция. И в едно огромно недоумение – кой днес (б.а. – тогава) отказва кюфте? Не съм бил злоядо дете, не съм бил инатлив малък душевадец. А пред кюфтето съм стиснал устни и с татко сме седели на масата до разсъмване, дано отстъпя, да го хапна. Но не съм се предал и кюфтета не съм проял до един необикновен ден. Ще ви кажа и за него, накрая.

 

Сега сме още на онази мъчителна нощ

 

Разказвал съм това премеждие с кюфтето неведнъж и винаги със смях. Забавно беше. С годините се засмивах все по-рядко и все по-често се усещах разкаян. Млад, верен на дълга си, баща ми работеше честно и по много, бил е и горд, че се справя, че на трапезата му има храна и сговор – в онези гладни години след войната, в морето от недоимък и уплаха. И изведнъж – догадката, че това не е достатъчно, че семейното благополучие е подвластно на някакъв каприз, на случай и на неизвестност. Пропуква се от нищо. Извън усърдието, извън безсънния му труд и всеотдайност. Почувствал се е уязвен, усъмнен в собствените си усилия, в самочувствието си, че се бори добре и че води семейството си като истински мъж. И че един сополанко може да се противопостави на постигнатото, да го застраши. Седял е разочарован и потиснат и ме е чакал да отстъпя. Понякога съм се питал не е ли за първи път пробягал помежду ни онзи смут в нашите чувства, който и двамата усещахме цял живот? При бездънната си добрина, при ненадминатото си търпение и самообладание татко винаги е очаквал изненади от мен и дори осъзнатите ми усилия да потуша и да обезболя това очакване, го държаха нащрек. И това да започне от едно кюфте? Не искам да го вярвам. По-леко ми е да не го вярвам...

Разказвал съм го този епизод десетилетия, и с все по-намаляващо вдъхновение. Имаше успех, коментираше се с възхищение:

 

какъв характер, железен още от малък

 

Спомнял съм си онова кюфте неведнъж, когато е трябвало да си легна гладен. През войниклъка, в студентството, в командировка, дори в чужбина. Било е пред очите ми тогава, не чак драматично, но многозначително. Така вероятно съм изкупвал онзи семеен инцидент.

Спомням си понякога и как приключих този упорит отказ от кюфтета навръх Балкана. Помня го дори още по-ясно, защото ми се вижда ден знаменателен и необикновено атрактивен.

Всяко лято прекарвахме петнайсетина дни в Бели Осъм, на брега на кристалната река. Имаше туберкулоза в равнината и родителите ни водеха там, да се надишаме както трябва. В къщите наоколо бе пълно с плевенски семейства, някои и познати. Понякога наемаха автобус и отивахме до Троянския манастир или се изкачвахме до Козята стена. Онези автобуси бяха различни, отпред имаха торпедо като на камион, а багажникът им беше отгоре, със стълба. (Има ги още в илюстрациите на Бешков към „Тошко Африкански”, може да добиете представа.) По планинския път загряваха, почиваха, пътниците се пръскаха по поляните и после едва ги събираха с продраните клаксони.

Така веднъж се качихме на Беклемето, съвсем на билото, на хвърлей от Козята стена, където напразно опитвахме да намерим поне стрък еделвайс. Обран беше, тогава законът не го закриляше. Групата се повайка, па се прибра в ресторантчето за утешителен обяд. Извадиха от чантите кутиите и бохчите, поръчаха бира и лимонада и се започна.

Срещу нас седяха д-р Тодоров и съпругата му Надя, майката и бащата на професор Петко Тодоров, доскорошния шеф на журналистиката в УНСС. (За протокола ще отбележа, че самият професор няма нищо общо с този случай, тъй като по онова време не е бил още роден.)

 

Бяхме съседи, докторът ме лекуваше с лекарства и шеги

 

Родителите ми до смъртта си само него признаваха и го търсеха за помощ. Леля Надя извади от бяла купа онова знаменито кюфте: „Хапни си да пораснеш голям!”. Отказах, намръщих се, размахах протестно ръце. Мама заобяснява, но жената не се отказа, завъртя го на вилицата да го огледам, сякаш щях да го рисувам. „Хапни го, каза, то е много вкусно, с яйце е.” Наистина беше красиво, с много нежна коричка, с тук-там зелено от лука и магданоза, ех, още по-вкусно щях да ви го опиша, ако не го бях изял. Но аз го изядох! И моята война с кюфтетата приключи там, навръх Балкана.

Тогава отвън удари неописуема гръмотевица, небето почерня и рукна дъжд. Градушка ни оглуши под ламаринения покрив на кръчмицата, вътре стана като в машина за пуканки. Светкавиците сякаш се разхождаха по поляната пред прозорците. Така и не разбрах дали природата искаше да отбележи победата на кюфтето над ината или просто облекчението, което изпитаха майка и татко, даде свобода на всичките стихии. Но мигът бе отбелязан подобаващо.

Ако погледнем тясно към случая – малко прекалено

Но ако мислим по-общо, отнесено към всичките наши упорства, предразсъдъци и сръдни, точно както трябва бе отпразнуван. С една малка репетиция на потопа за илюстрация или дори за предупреждение. „Ти да отстъпиш – рече ми веднъж майка ми, след много години ми го припомни, – ти като отстъпиш, ще ни залее дъжд да се издавим!” Грях ми на душата, реших тогава, че ме предупреждава да не отстъпвам, не е безопасно. Сега разбирам, че не е било точно така.

Смешно, но вероятният първият ми грях има образ на кюфте. Ако мислите, че това променя нещо, не променя. Ако мислите, че искам да го забравя, не искам. Не мога да го докажа, но се надявам, че този спомен ме е правил поне малко (в рамките на възможното) по-свестен. Щом повече не съм видял заради мен буря да кърши клонове и потоп да репетира края на света.

11

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Брюксел вароса България с баданарка и омаза себе си
Вържи гражданите, да се облагодетелства правителството
Пактът за миграцията се унищожава също като Истанбулската конвенция

Аделина Марини

15.11.2018

897 38

Коментари

генек
аман бе

Почва да ми се прояснява защо сред депутатите няма такива като Калин Донков...😋

За автора - 👍

protor

👍

Velikokrat v svojem življenju sem storil krivico človeku, ki sem ga ljubil. Taka krivica je kakor greh zoper Svetega Duha: ne na tem ne na onem svetu ni odpuščena. Neizbrisljiva je, nepozabljiva. Včasi počiva dolga leta, kakor da je bila ugasnila v srcu, izgubila se, utopila v nemirnem življenju. Nenadoma, sredi vesele ure, ali po noči, ko se prestrašen vzdramiš iz hudih sanj, pade v dušo težak spomin, zaboli in zapeče s toliko silo, kakor da je bil greh šele v tistem trenutku storjen. Vsak drug spomin je lahko zabrisati. Črn madež je na srcu in ostane za vekomaj.

ata

👍👍👍. Евала, умрем за такива. Утре от същото. 😂

staropramen

Благодаря!

ЧИЧКО СИМИТЛИ

Палец за автора!

Заиграчка
снимка на Заиграчка

Прекрасно е на връх Илинден да прочета история за гръмотевици с кюфтета:)))

Благодаря!

 

Eisblock
снимка на Eisblock

Много хубаво, силно тласкащо към размисъл, есе!

 

Благодаря...

novichok
снимка на novichok

👏

Шукри Амедов Готски

Какво да се прави, трябва да се яде. Както едно време се казваше в един филм, хората ядат, за да живеят и се допълваше, и живят, за да ядат. Ако бяхме друг тип цивилизация, щеше да им други доминанти. Но храната... И не е чудно, че това, което е ограничен ресурс, се свързва или с греха, или до чудото, което е грях с обратен знак - от ябълката на Адам и Ева, не хлебом единым жив человек, трите риби и превръщането на водата във вино на Христос, излишествата на Гаргантюа и Портос, до тиквата на Душко Добродушков, през сомун душманлъръ на Вазов, Балоун на Хашек, три пъти на ден храненето при Мао, ранатъ прай борбата и т.н. И днес общението с Бога се базира на хряба и виното. Живата, народна култура не може без това, нейна храна е храната и всички естествени функции, присъщи на живите организми. Религиозното, префинено извисеното, неарлекиновското и неполишинеловско са само другата гледна точка, отскока от ами ако не...

Nebol

👍⭐️✌️

Влез или се регистрирай за да коментираш