Полицаят, който кюта на сянка под дървото, надува свирката си, вдига ръка и ми вика:

- Гражданино, не може да преминаваш оттам! Спри на място!

Спрях се и му казвам:

- Ама това е пешеходна пътека!

Той втвърдява тона:

- Забранено е! Върни се обратно!

- Няма! – запънах се аз. – Това е по-прекият път!

- Тука – рече той – граждани не могат да преминават!

- Хубава работа! А кой може?

- Оттука ще минава Европредседателството! Членовете на делегациите, гостите от Европа, министри, правителството и други официални лица. Но хора – не!

Видях, че нещата трайно са загнили! Застанах и аз под сянката на едно дърво срещу него, запалих цигара и най-спокойно му казвам:

- Старши, нещо си се объркал. Европредседателството беше тука, пи кафе и излезе. Отдавна. Не ти ли казаха по радиото? По телефона? По телевизора у вас?

- Радиото – докладва полицаят – не работи. Телефона ми го гепиха апаши! Телевизия не гледам, ако не е мач!

Засмях се от сърце:

- Нищо не чуваш, нищо не знаеш, ама пазиш, а?

- Аз – вика полицая – знам, че трябва да се пази, защото е важно за нас, за народа и за света. И никой не може да нарушава нарежданията!

- Друго какво са ти казали?

- Ако успеем да опазим Европредседателството от гражданите, от обикновените хора – за народа и държавата ще има реки от изобилие. Кеф ти мед, масло и много неща от първа необходимост! Рекоха още, че най-после ще има мир и справедливост за всички и двеста милиона допълнително за МВР. Важни са заповедите и всичко да е по устав!

- Кога и откъде – питам го – ще получаваш мед, масло и другите неща? Премиерът ви шибна едни двеста милиона в началото на Председателството, ама колко стигнаха до тебе?

Той сваля шапката си и бърше олисялата си глава.

- Не казаха!

- Нещо за свободата и демокрацията не рекоха ли?

- Ако ние усърдно опазим всичко, демокрация и свобода ще има за всички в нашата страна!

- Ти – викам му – си голяма скица, бе. Всичко това са празни приказки, европейците минаха и си заминаха по Балканския път. А ти продължаваш да вардиш гражданите да не стигнат до там и до тях. Как ти се вижда, а?

- Господине! – стегна се полицая. – Аз съм на служба, изпълнявам заповеди и нареждания, които идват лично от министъра! Ти срещу неговия капацитет ли протестираш!

- Как се казва министърът ти? – питам го.

- Не знам! – признава си той. – При нас е такава въртележка, таман научиш кой е министър, и те го сменят, нов идва.

- Но – продължава – заповедта си е заповед, за гражданите е забранено да приближават, да спират или да говорят с чужденците. Защото е ясно, че гражданите могат да говорят само глупости.

- А властта – никога не говори глупости, така ли?

- Властта винаги е права!

- Теб – викам му – всички са те забравили. Ти пазиш нещо, което вече е едно нищо. Няма го и това е. Може да се чувстваш свободен! А лично аз ще пресека оттук и ще продължа напред!

- Гледай сега – вика, – аз бих те пуснал, ако европейците наистина са си отишли – минавай, колкото си щеш! Аз моята я свърших. Но никой никога не е отменял нарежданията и ти просто трябва да се върнеш назад!

- Къде бе – питам го, – къде да се върна?

- При народа! Нашият премиер така нареди: никой не бива да излиза от народа!

- Защо?

- Защото народът е сляп и неук, знае само да иска и хич за нищо не става. Всички трябва да стоят зад ограничителната линия!

- Премиерът лично ни каза – продължи той, – че ако всеки е на мястото си и изпълнява неговите заповеди, народът ни ще живее по-добре.

Не се съгласявам:

- Благодарение на слепия народ вождът ни отиде твърде далече.

Той вдига ръка:

- Господине, така не бива да се говори, ясно ли ти е?

Кимвам:

- Ясно е. Както е ясно, че повече така не бива и да се живее!

Той се съгласява:

- Тука си прав. Трябва да се живее по-хубаво и по-добре, ама за това все още няма заповед. Кръ-гом!

Изпълнявам заповедта и поемам обратно, към народа.