Подписването на договора за новото име на Македония е събитие, което ни дава рядък шанс да видим сблъсъка между националистическото с ефектните му митологеми и интеграционисткото с утилитарните му, когато е за добро, и конформистките, когато е за критика, пируети. Зоран Заев и Алексис Ципрас подписаха документ, който тепърва ще кара интерператори и анализатори да дискутират на воля. Ще ми се да обърнем внимание обаче върху факта, че с рядка последователност противниците на подписаното и в Гърция, и в Македония говорят 

по един и същи начин 

Те характеризират стореното като "национално предателство", "отстъпление от националните интереси", "поддаване на външен натиск". Двата основни типа отношение към случващото се в националните, пък и в световната политика неща, са налице тук. Гърция възприема името Македония като интегрална част от историческия фундамент на страната си; не толкоз като географско понятие. Докато македонците - като всяка "прясна" нация с неясно още бъдеще и спорно минало, възприемат своите топоси, имена и митове, наместили се и в чуждата история, като посегателство над "идентитетот". От гледна точка на гърците "Северна Македония" им се вижда вероятно както на нас би се виждала нововъзникнала държавица край България с името "Източна Тракия" или "Западна Шопия"*, примерно. А на македонците това "Северна" им се вижда като унизителна притурка към иначе така ясното и звучно име от една дума. 
Пак ще кажа, че целта ми тук не е да предвиждам опасности от национален характер, за които толкоз говорят опозиционерите в двете съседни ни държави, но и наши политици също. Само ще вметна, че "Северна Македония" на някои гърци подсказва, че вероятно в нечии комшийски глави ще се появи образователната парадигма как има "свободна Северна Македония" но и "поробена Южна", да речем. Пък вероятно някога ще появи и "поробена Източна", и - давай отначало.
Национализмът винаги се захранва не толкова отвътре, колкото отвън. От тази гледна точка най-добрият допинг за собствения национализъм е чуждият. Затова ми се ще да процитирам един македонски журналист, когото чух вчера, и който беше поддръжник на подписването на договора. Говореше разумно, но каза съвсем простодушно нещо, което обикновено не се казва. И е прекрасна илюстрация на казаното по-горе. Та той отговори на въпрос няма ли опасност македонският национализъм да предяви тероториални претенции към съседите си някога, горе-долу следното: че как да има: та Македония е военно и икономически много слаба...
Което идва да ни каже, и този човек, както и огромна част от населението на Балканите и Земята все още живее в слабо-надеждния свят, в който не благата идея за планетарен хуманизъм, а парите и военната сила са основен гарант и за "идентитетот", и за добруването. Казано просто - имаш пари и сила, имаш и претенции. Нямаш - налягаш си парцалите.

Аз обаче сега ще сменя плочата, 

като вкарам едни съвсем бразилски ритми. Румба или ча-ча, не знам, но допускам, че също са универсални, досущ като фразата за онова, което прави силата. 
Малцина знаят, че има един бразилски писател, наречен Машадо де Асис. Той не е достатъчно известен у нас по простата причина, че е живял през XIX век. Нещо като техният Иван Вазов, но не е толкоз народен поет, колкото певец на по-вглъбен поглед към къде-къде по-разслоено социално общество от нашето тогава, па и сега. Та Машадо де Асис в книгата си "Дон Казмуро", (изд. "Факел"), описва какво ли не, но един гражданин, който се труди като чиновник в държавен департамент. Не щеш ли, гражданинът e турен по заместване за шеф на департамента за известно време. Със съответната по-голяма заплата. Това променило битието му! Взел по време на празници да туря цяло печено прасенце на масата, да заема по-предно място в църквата, дори да обува - представете си - лачени обуща! Бил направо щастлив. Когато обаче след две години се върнал истинският началник от дългата командировка, и си заел мястото, нашият герой бил съответно върнат на предишната позиция, (както казват днес), с предишната заплата. Какво се случило? Ами този мил и смешен гражданин изпаднал в такава криза, че решил да се убие. 
Въпросния хумористичен почти по гоголевски епизод го цитирам, за да покажа, че човеците полагат ценностните си приоритети в различни схеми. За едни националното величие е по-важно от индивидуалното и семейното добруване. Те смятат, че само националното величие може да обезпечи личните свободи и благоденствие. За други не само индивидуалното и семейното добруване са по-важни от националното величие, и тъкмо те в масов план работят за въпросното величие. 
Смятам, че подписването на договора 

е по-директен път към бъдещето, 

от иначе дълготрайния (като конфликта Израел-Палестина) друг път към бъдещето - неподписване и неприемане на компромиси. Тогава пак би се решил въпросът все някога, вероятно със сила.  
Прекрасно, ще каже някой - а как стои въпросът с предателството, с героизма, със саможертвата? 
Добре стои, ще кажа. Като в книгата "Еклесиаст". Тоест - има време за всичко. Има време за чети, има време и за лачени чепици. Трябва да можем и едното, и другото.  
----
*Нека припомним, че един от асимилационните похвати на Югославия към българите в Цариброд и отвъд бе да ги признават не от "българска", а от т. нар. "шопска" националност." При първото си посещение там преди повече от четвърт век бях искрено изумен, когато говорещите ми се представяха като "Иванка Йованович или Стефан Петков - от шопската националност".