„Ние не предлагаме алтернатива на ГЕРБ, а алтернатива на системата.” С тези думи лидерът на БСП Корнелия Нинова представи в неделя партийната „Визия за България”, рекламирана като „нова перспектива” за страната. Амбициозно, няма спор. И нелошо от пропагандна гледна точка. Ако говорят само за партията на Бойко Борисов, социалистите сякаш казват: „Да се махат, че ние да седнем”. Съвсем другояче обаче звучи, когато отправят (фактически безадресно) предизвикателство към „системата”, която обхваща всички видими и невидими сили, разсипващи страната. На доста хора у нас това би се харесало - колкото и жалко да е това.

Има обаче поне два значими проблема пред този лозунг. Първият (и по-малкият) е, че сме го чували неведнъж и преди. На „Позитано” 20 постепенно проумяха, че вече са минали толкова години, откакто ГЕРБ държи властта (с кратковременното прекъсване на кабинета „Орешарски”), че партията на Бойко Борисов се е превърнала в олицетворение на статуквото. Иначе казано, във въплъщение на системата. Следователно, ако говориш срещу системата, значи агитираш срещу ГЕРБ. Просто и логично.

Затова подобни приказки започнаха да се чуват от висшите сановници на соцпартията още на предсрочните парламентарни избори през 2017 г. „Това, което звучи от устата на хората, е, че промяната им е малко. Народът иска смяна на системата. Незабавна смяна на системата”, гръмко обяви зам.-председателят на БСП Стефан Данаилов по време на предизборната кампания. Подобни послания обаче не се оказаха достатъчно убедителни тогава и столетницата остана втора политическа сила. Или

може би просто избирателите разпознаха БСП като част от системата?

И тук стигаме до втория (и далеч по-тежък от повтарящата се реторика) проблем - че колкото и каквото и да говори срещу престъпната система на управление на страната, БСП никога реално не се докосва до същината на проблема. И въпросната „Визия” го показва много ясно.

Документът започва доста обещаващо. Обяснява се (съвсем точно), че „когато една група с интереси държи твърде много икономическа власт, тя успява да създаде политическа система, от която самата тя се облагодетелства, вместо да се облагодетелства обществото като цяло”. Обещава се, че „ще освободим икономиката от паяжините на организираната престъпност и от крайно негативното й влияние върху протичащите процеси, в т.ч. и върху управлението на страната”. Призовава се към „преодоляване на деформациите на властовите механизми по посока на авторитарно управление, на завладяване на държавата и използването й в лични, корпоративни и групови интереси; за пресичане на политико-административния произвол, като причина за корупция във всички системи на властта и държавата; за скъсване с масовото незачитане на правата на гражданите и потискане в зародиш на каквито и да е форми на организирано движение за повече справедливост”.

На пръв поглед всичко звучи правилно - държавата е в ръцете на олигархия, която, съвместно с организираната престъпност, източва икономическите ресурси на страната и е хванала честните граждани за гушите. Повечето българи биха се съгласили с такава оценка, дори да не са поддръжници на левицата.

За съжаление, тези теоретични и (в крайна сметка доста абстрактни) разсъждения върху олигархическо-мафиотското управление изчерпват достойнствата на визията.

След това всичко се обърква.

Най-напред, още в увода се заявява, че в корена на всички злини стои „неолибералният модел”, който бил довел до „изключване ролята на държавата в ключови сектори и мащабни деформации в икономиката, в законодателството и регулациите”. В името на промяната хората на Нинова издигат лозунга: „Социална държава вместо краен либерализъм и самоуправство”. Така в крайна сметка опираме до същото, с което политическите сили ни занимават през последните няколко десетилетия, при това без никаква видима полза - неадекватни спорове каква идеология (или пък липса на такава) са докарали страната до плачевното положение, в което се намира днес. За повечето хора подобни дискусии отдавна не са нищо повече от игричка тип „мижи да те лажем”, с която политиците прикриват користните си цели.

Да не говорим, че тази опорна точка никак не осигурява стабилност на БСП. Преди 10 години, когато социалистите бяха във властта, въведоха плоския данък. После, след като изпаднаха в опозиция, започнаха да хулят злините на социалното неравенство и да лансират като панацея прогресивното облагане, без обаче да направят и крачка към неговото въвеждане по времето на Орешарски. Това ги прави да изглеждат като големи лицемери, нали? И враговете на столетницата не пропускат да й напомнят голите факти всеки път, когато партията започне да забива наляво.

А този път завоят е наистина много рязък

Визията отдава на държавата ролята на: активен регулатор на икономическия живот; основен фактор, определящ стратегическата насоченост на икономиката; равноправен участник в икономиката; основен собственик и оператор в жизненоважните сфери на икономиката (хем равноправен участник, хем основен собственик – сериозно ли никой в БСП не вижда противоречието?). В тази посока се предлагат безброй конкретни мерки – от „укрепването” на държавните и общинските активи в икономиката до създаването на предприятия със „социално-икономическа цел”. „Идеята за излизане на държавата от икономиката е илюзорна и спекулативна. Предлагаме „икономическа държава”, а не „бездържавна икономика”, обобщават виждането си социалистите.

И какъв е проблемът, ще попитате, след като БСП е лява партия? Не може ли да забива наляво, при това рязко, ако изповядва такава идеология и това се харесва на нейните избиратели? Проблемът е, че

в България най-много се краде именно чрез държавата

Оставяме настрана всички идеологеми - дали публичните институции са добър или лош стопанин, дали чиновниците могат да бъдат мениджъри и т.н. Неоспоримият факт, доказателства за който получаваме безспирно, е, че българската държава позволява чрез нея да се краде, при това в такива размери и наглост, които понякога въображението просто отказва да възприеме. И на фона на безобразията, с които се сблъскваме всеки ден, фундаменталната промяна, която социалистите предлагат, е да се разшири полето на действие на държавата. Защо? За да може още повече да се краде? Защото онези, които я контролират, няма да ползват възможностите й за нищо друго.

И тук стигаме до базисния недостатък на визията, който в крайна сметка ще я превърне в

поредната ялова партийна програма за предизборна употреба

Липсват каквито и да било податки за промяна в политическия модел на страната. А именно той се намира в основата на онази система, на която БСП твърди, че представя алтернатива. Партиите и политиците определят правилата в тази страна - как да живеят гражданите, как да работи бизнесът, как да функционират публичните институции. Те определят кой, как и колко може да краде. Докато не се предприеме нещо, което фундаментално да измени това положение, всякакви визии, било леви или десни, социални или неолиберални, не струват и пукната пара. А в документа на БСП, освен обичайните, щедро изсипани приказки за „демонтаж на паралелната държава”, няма нищо в тази посока. И всъщност защо да има, след като именно столетницата се трудеше най-активно, когато се наливаха основите на този модел в зората на демокрацията? И продължава да заема до ден днешен такова видно място в него?

Така идва и въпросът, на който БСП не може, а и не желае, да отговори. Столетницата част ли е от системата или не? Защото социалистите се държат така, сякаш току-що са долетели от друга планета и нямат никакво отношение към случилото се у нас по време на прехода. А всеки, който има бегли спомени от 90-те години насам, знае, че БСП е най-трайното и незаобиколимо присъствие на българската политическа сцена. БСП винаги се е намирала в самата сърцевина на системата. Една системна партия не може да промени системата. Направи ли го, посяга и на себе си. А това е нещо, което левицата очевидно не е готова да направи. И едва ли някога ще бъде.