Изпълнявам ритуал, който се извършва за последен път. С годините  не понечихме да го прекратим или разместим, той се превърна в стандартна честитка за рождения ден на художника. Преди обед на всеки 14 юни звънях от нагорещения малтийски бряг в далечната, обикновено дъждовна София. Наоколо се надигаше възбуденият саундтрак на плажния живот, а ние със Светлин си разменяхме краткия поради цените на роуминга протокол за неговия рожден ден. Имах формула за най-важното пожелание: "Бъди повече здрав, отколкото велик!" Обичаше я той, беше я приел и въобще не ме насърчаваше да измислям друга. Това му стигаше: да има здраве и дни, за да сколаса за огромните си планове. След това се осведомявах за изложбата, която той задължително отваряше на същия ден. Отговорът не бе многословен, обикновено си определяхме среща веднага след моето завръщане, за да ми я покаже.
Трябваше ми време, за да разбера, че тези "показвания" са били една привилегия, за която и до днес мисля, че не бях заслужил с нищо. Може би защото докрай останах неизкушен в това възхитително изкуство, та простодушните ми реакции са били с нещо показателни за него. И до днес помня платна, които ме заковаваха и не можех да се откъсна от тях. Съзнавах, че в живописта е така: прекрасната картина отива в нечии ръце и никога повече може да не я видиш. Някои наистина са останали само в съзнанието ми, както и изпитателното му вглеждане в безхитростните ми реакции и изражения. Помня как опитах да му обясня потресението си от странното и предизвикателно платно "Моделката Дора" на изложбата в импозантната палатка пред театъра. Имаше нещо дръзко в това да се пресъздадат състоянията на една възрастна моделка в нейната специфична служба на изкуството. Беше повече като екзерсис, а  съдържаше невероятно послание. Липсваха ми думи, а той запълни многоточията със свои и явно остана доволен от мен. Прочее, в творчеството му има безброй платна и може би всякое е за някого незабравимо. Както и тогава - не толкова с висотата на художеството, а със смелия, хуманистичен разрез на едно човешко пространство запомних завинаги онази "Дора".
Една такава годишна изложба Светлин подреди в сградата на МЕИ, която след време щеше да се превърне в "Квадрат 500". Нарече тази изложба "Стълбата". Автопортретът му там бе неговият образ, избран да остане в съзнанието ми. Художникът току-що е изкачил "Стълбата", лицето му е сурово от усилието на това възлизане, може би точно тази делнична суровост е истинското откровение - за неговия живот, за неговия път, за неговото трънливо поприще. Никога не бях го виждал такъв суров, а веднага разбрах: това е той. Истинският, достоверният Светлин. И до края, под неговите дружелюбни, полуусмихнати черти, различавах онова сериозно, умислено изражение, отпечатано върху цялото му същество. Помня, че покойният Данчо Кацамунски промърмори до мен: "Още малко и ще излезе от рамката". Да, този образ небе за една картина...
Той се завърна в онова  разтърсващо платно, което Светлин показа на този ден преди две години: "Сън пред изложба". Помните ли го - художникът е изкачил "Стълбата" и малко ангелче е взело ръката му. Заобиколен е от своите образи - дори Там. За мен това беше неподозирано откровение и знак, който, оказва се, отдавна съм чакал. Когато се разиграха неговите епични неприятности с Живков и с политбюро, написах част от стихотворение, което десетилетия остана недовършено. За това как творецът, дори да е гражданин на изкуството, не може да остане чужденец в живота и бива по тази причина наказван, че никой не е пророк в земята си и че дори място в нейната пръст ще намери по-трудно от всеки друг. Нарекох стихотворението Non grata, но тогава остана без финал. Това е странно за мен - никога не се връщам към стихотворения, които не са "станали" от първия път. А с това съм упорствал - няколко пъти се мъчих да му намеря завършек. (Близо тридесет години се проточи това, на всичкото отгоре и в свободен стих, направо да не повярваш!) Сполучих донякъде, но не го показах на Светлин. Никога не бяхме разговаряли за смъртта и смятах, че темата е заключена за него. Обяснявах си го с това, че имаше пред себе си планина от творчески намерения и някаква почивка, па била тя и вечна, въобще не го блазнеше. И сега изведнъж - тази най-после изкачена Стълба, с ангелчето за ръка! Явно му бе дошло времето и на стихотворението. Дадох му го една заран в кафето на "Даун таун". Искаше му се да е породено от картината, но не беше. Художникът отиваше в пръстта, а не на небето. "Горе" беше за ординерните, баналните мъртви. Реши, че ще го отпечата заедно с картината и ще го разпространи на някоя от своите изложби. И двамата не знаехме тогава, че всичко е преброено...
Всъщност, не мога да назова един, който да е бил толкова дълбоко в изкуството си и същевременно толкова вътре в живота. На живота той отделяше може би дори повече огън, отколкото на творчеството. Неговите каузи бяха нажежени от плам и страст, те можеха да засрамят примадоните и балетмайсторите от политическата сцена. Народът му се отплащаше щедро и спонтанно."Нямаш подходящ балкон - рекох му веднъж. - Ако имаше, щяха да се трупат като под балкона на Вазов." Отвърна ми: "Дано ни се размине подобен разгром. Както знаеш, балконите не помагат." 
Поразяваше ме неговата единственост. Животът ме срещна с много достойни и талантливи мъже. Светлин бе единствен и между тях. Беше неповторим и храбър в изкуството си, но също и в живота. Показваше без стеснение прекрасни картини от миналото си, сякаш приканваше противниците си на сблъсък. "Некоригираната история", "Цивилизационен избор"  - с това ни припомняше, че изкуството е неподкупният съдник на нашите дела, че то е, което оправдава или възлага вина. Но нека за това говорят опонентите му.
Една подробност. Светлин бе редовен читател на "Нерви и утехи". Не пропускаше колонката и когато беше в чужбина, заръчваше да му запазят вестника. Не надценявам това, но приятно бе да получавам кратките му коментари - обикновено с SMS-и, често иронични, почти винаги горчиви. Последния получих на 11 май. Бе за материала "Уви, това е вчерашното утре!". Или как онова, което вчера сме мечтали  за утрешния ден, днес си остава несбъднато. Светлин ми бе написал: "Уви, днес е вчерашното вдругиден! Утре е соц оптимизъм..." SMS-ите бяха негова стихия, негов предпочитан жанр. (Не забравям блестящите му публицистични и критически страници. Те имат нужда от незабавен подбор и издател.) И на мен, ако можех да rи пиша и изпращам, щеше да ми прилегне да се изразя днес в някакъв крилат SMS, който да го намери Там, някъде, в ноктите на вечността. Но погледнато от друга страна, на фона на всичко, което може да се каже и напише за него, тези приятелски редове са не повече от един телеграфен, несвързан SMS на скръбта.
Веднъж видях ръцете му изранени, нацепени, с бинтове и лепенки. Някаква алергия, рече, от боите. Никога не бях си представял неговото изящно изкуство с такива невъобразими травми - подутите, обезобразени ръце на художника. Излизаше, че от това изкуство боли - в буквалния смисъл. А аз, като всеки поет, мислех, че болката е само преносна, че само душата страда и се гърчи.  Смутиха ме онези възпалени и разкървавени ръце. Но все пак бяха ръце на победител. Имам няколко рисунки на човешки ръце от него. Съвсем различни, изящни, артистични. Липсват ми онези, бойните, ранените. А сега ще липсват на всички...

Малта, 14 юни

NON GRATA*

на Светлин

Ако изкуството е нашето отечество,
защо не можем да сме чужденци в живота?
Транзитно да се мярваме понякога,
да снимаме фонтани, църкви, просяци.
Да пробваме блюда, да пишем картички.
Или поне да ни поносят куфара...

Ако изкуството е нашето отечество,
чужбината на делника защо ни омагьосва - 
бродяги мрачни, емигранти подозрителни,
с адреси, татуирани в усмивките
на бледните жени, прииждащи от здрача.

Отмества се векът
и бъдещето вкочанено се раздвижва.
А никой откъм бащиния праг не ръкомаха.
(Къде сме се завърнали тогава!)
Премита вихър нелюбезната земя - 
от тази пръст ли сме замесени наистина?
Не може да се купи гроб в изкуството
и в нея ще ни върнат нежелани.
За да ни мъчи грубата й прошка.

А мъртвите ще бъдат на небето... 
-----
*Стихотворението се публикува за първи път