Новият филм на режисьора Андреа Сегре за живота на лидера на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер (1922-1984) ще открие 19-ото издание на Международния кинофестивал в Рим, който ще се състои от 16 до 27 октомври, съобщи La Repubblica. В центъра на творбата са драматични събития от 70-те години на миналия век, от посещението на Берлингуер в София през 1973 г., когато той оцелява при опит за атентат на българските тайни служби, до отвличането и убийството на министър-председателя на страната – хистияндемократа Алдо Моро, от Червените бригади през 1978 г. Това събитие слага трагичен край на стратегията за „историческия компромис“ на Енрико Берлингуер – опита да се обединят демократичните сили с католическа и комунистическа/социалистическа ориентация, за да ръководят съвместно Италия в името на народния просперитет.
Във филма „Берлингуер – голямата амбиция“ ролята на българския държавен глава от онова време Тодор Живков публиката ще види българския актьор Светослав Добрев. 55-годишният Добрев е дългогодишен член на трупата на Младежкия театър, родната публика го познава и като носител на награда „Икар 2023“ за поддържаща мъжка роля за превъплъщението му в Санчо Панса в спектакъла „Дон Кихот“ на режисьорката Веселка Кунчева. Във филма на Сегре той си партнира с известния италиански актьор Елио Джермано, който е в образа на главния герой на повествованието Енрико Берлингуер. Участват още Роберто Читран (Алдо Моро), Паоло Пиеробон (Джулио Андреоти), Елена Радоничич (съпругата на Берлингуер Летиция Лауренти), Николай Данчев (Леонид Брежнев) и др.
„Благодаря на всички, които в тези три дълги и интензивни години на работа ми позволиха да навляза мълчаливо и с уважение в живота на един човек, белязал важен период в историята на Италия, за когото нашето кино все още не беше разказало. Беше пътешествие в част от нашата история, която не съм преживял лично, но опознах, за да открия диалог между паметта за нея и отворените въпроси на нашето настояще и нашето бъдеще“, коментира режисьорът Андреа Сегре, роден през 1976 г.
На XIII конгрес на Италианската компартия през май 1972 г. харизматичният Енрико Берлингеур е избран за неин национален секретар. В началото на октомври същата година той заминава за България, за да се срещне с държавния глава Тодор Живков. Разговорите не протичат добре, двамата имат остри противоречия, дотолкова, че Берлингуер решава да съкрати престоя си. В сряда, 3 октомври, той се отправя към Летище София на борда на автомобил „Чайка“, предшестван от полицейски ескорт и следван от друга кола, в която са двама функционери на ИКП, придружаващи секретаря при посещението му. Внезапно колата, в която се возят Берлингуер и спътниците му, е ударена от връхлетял изневиделица военен камион. Загива преводачът, а двама другари от върховете на БКП, пътуващи с Берлингуер, са тежко ранени. Той също е ранен, макар и леко, но споделя за случилото се единствено със семейството си.
Едва през 1991 г. Емануеле Макалузо – сенатор от лявата Демократическа партия и бивш ръководител на комунистическата, в интервю за седмичника Panorama разказва, че секретарят на ИКП Берлингуер навремето, веднага след завръщането си от София, му разкрил подозрението си, че катастрофата е била „фалшив инцидент“ – атентат, умело организиран от КГБ и българските тайни служби, за да отстранят неудобния италиански съюзник, който е имал сериозни идеологически разногласия с Брежнев.
В края на септември и началото на октомври 1973 г. Берлингуер пише три емблематични статии за списание Rinascita, в които очертава виждането си за „историческия компромис“ между силите, които представляват голямото мнозинство от италианския народ. Той вече говори не за „лява алтернатива“, а за „демократична алтернатива“. Тя от една страна предполага опит да се сътрудничи с християндемократите за провеждането на социални и икономически реформи, които лидерът на ИКП смята за неизбежни. От друга страна Берлингуер описва нов тип комунизъм, независим от СССР, който по-късно ще бъде наречен „еврокомунизъм“ – термин, обозначаващ политиката на италианската, френската и испанската комунистически партии от 1975 г. нататък с цел дистанциране от съветската система и отвоюване на повече автономия от Москва.
