С редица събития се отбелязват днес 170 години от рождението на Иван Вазов - Патриарха на българската литература.
В София пред Народния театър, който носи неговото име, бeше представена Юбилейната изложба „Българийо, аз всичко тебе дадох…“, където в 28 документални пана са проследени основни моменти от житейската и творческа биография на писателя. Пред медиите директорът на театъра Мариус Донкин сподели, че вчера донесли при него, като надежда за съхранение и като възможности това да го показват на целия български народ, първото издание в България на „Под игото“- от 1890 г. В 18:00 ч. на Голяма сцена в театъра ще започне тържествена церемония, на която ще бъдат обявени номинираните и лауреатът на новоучредената награда за духовен принос на името на Иван Вазов.
Честванията продължиха като оттук тръгна шествие към къщата на Иван Вазов на ъгъла на ул. „Раковски” и „Иван Вазов”. Там 11-годишната Калина Божинова – дъщеря на актрисата Параскева Джукелова, и 13-годишният Симеон Ангелов – син на актьора Даниел Ангелов, представиха от балкон с изглед към театъра емблематичните му стихотворения „Аз съм българче” и „Молитва”. След това шествието продължи към паметника на Вазов.
Кметът Йорданка Фандъкова припомни в словото си, че София още помни онзи 27 ноември през 1919 г. „когато в Париж е подписан Ньойския договор и от България са откъснати Западните покрайнини и Беломорска Тракия. Тогава спонтанно, без организация, софиянци се събират пред дома на Вазов. Събират се, за да чуят от него думи на утеха и кураж".
Тази сутрин на площад "Иван Вазов" в родния град на поета Сопот бе връчена и Вазовата награда за литература. Нейният 50-и лауреат е поетът Борис Христов. Авторът на "Вечерен тромпет" е роден през 1945 г. в село Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник, после българска филология във Великотърновския университет. Работи известно време като учител и като журналист. Прави общ дебют с още двама творци в сборника „Трима млади поети“ (1975), а самостоятелен дебют – с „Вечерен тромпет“ (1977). Президентът Жельо Желев отправя покана към Борис Христов да стане вицепрезидент, но поетът категорично отказва. Носител е на редица литературни отличия, но през 2010 г. с писмо до Министерския съвет отказва да получи присъдения му орден „Св. св. Кирил и Методий“ – I ст.
Шествие в чест на народния поет имаше тази сутрин и в Пловдив. По повод годишнината на писателя излезе и сборник с 30 негови разказа по сюжети от столичния живот. В честванията се включи също и Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" с изложбата "Певец на две епохи" - подбрани издания на Вазови творби и оригинални документи, пазени във фондовете й; а в Столичната библиотека е подредена документалната експозиция "Из бележника на поета".
----
Иван Вазов (1850-1921) е роден в семейството на заможния сопотски търговец Минчо Вазов. „Борът” е първото му публикувано стихотворение, отпечатано през 1870 г. в „Периодическо списание”. Макар Събка Вазова - майка му, да подкрепя писателската кариера на сина си, баща му е решен да го направи търговец. Затова и същата година е изпратен при чичо си в Румъния. Една вечер Вазов бяга в Браила и няколко месеца живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров. Именно в Браила се запознава и с Христо Ботев и създава повестта „Немили-недраги".
През 1871 г. се завръща в България и се отдава на образователното дело - учителства в Свиленград, за кратко работи и като преводач. През 1876 г. Вазов се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. Там подготвя първите си стихосбирки - „Пряпорец и гусла" и „Тъгите на България". Следват още значими творби, увековечени в стихосбирките "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885).
За кратко (от 7 март 1879 до септември 1880 г.) е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. От октомври 1880-а Вазов живее в столицата на Източна Румелия - град Пловдив, където развива широка обществена дейност, проявява се като радетел за подобряване положението на българите в Османската империя. В Пловдив става главен редактор на списание „Наука", а заедно с Константин Величков основават списание „Зора".
Между 1886 и 1889 г. Вазов живее в Одеса, където създава шедьовъра на българската литература - романа „Под игото". След завръщането си в родината Патриархът се установява в София, където живее до края на дните си.
Ето и откъс от новата книга на проф. Светозар Игов "Патриархът", излязла по случай годишнината (изд. "Жанет 45")
НАЦИОНАЛЕН КЛАСИК
Едва ли много българи са си задавали въпроса „Що е класик?“, който от Сент Бьов до Т. С. Елиът, а и в наши дни вълнува критическата мисъл и е може би главният ѝ въпрос. Но и без да са се питали това, всички единодушно ще посочат Иван Вазов като класик на българската литература. Той, разбира се, не е нито единственият, нито първият ѝ класик, но е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик. Ботев е наистина нещо по-високо, но именно защото той е изключението, геният, понятието „класик“, което всъщност значи „първокласен“, образец, пò приляга на Вазов. Вазов е нещо по-близко и интимно, с него можем да се мерим, той може да бъде образец. Ботев е недостижимият, той стои над образците.
За тази представа особено допринасят Вазовото творческо дълголетие и продуктивност. От днешна гледна точка седемдесетте и една години, които преживява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово постижение, но в страна като България, където мнозинството от творците умираха млади, достигнатата от него възраст бе наистина сама по себе си постижение. За българските литературни мерки тази възраст бе библейска и „патриарх“ е наистина другото му популярно прозвище.
Но не ще да е само дълголетието, което създава тази представа, защото още няма тридесет години, когато го „съхраняват“ като „поет на нацията“, а петдесетинагодишен го наричат „Дядо Вазов“ – и то не само навъдилите се вече негови противници, за да осмеят „овехтялостта“ на неговото творчество, а целият народ, за когото Вазов беше станал синоним на „литература“, писателят, влязъл в читанките, оня, от когото учи словото си цял един народ. Имало е наистина нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което разказват в спомените си много възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях – и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достойнство, гордо и дори самоуверено съзнание излъчва личността му, струи от всеки негов ред.
Още твърде млад има почти олимпийско съзнание за мисията си в литературната съдба на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но ако неговото чувство към отечеството е синовно, чувството му към народа е бащинско – Вазов се е чувствал не само негов верен син, но пастир и учител, летописец и наставник. Той е наистина pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е великолепен художник – пластик и изобразител, но той е много повече учител и проповедник на своя народ, съвсем не в смисъл на някакъв досаден морализатор. Със своето творчество той утвърждава основната система от национални нравствени и исторически ценности. И нещо повече – утвърди самата литература.
...Макар че не можем да го наречем „луда глава“ в смисъла, в който наричаме Ботев и „немили-недрагите“, които сториха българската революция, Вазов също посвоему е бил „луда глава“, житейски неразумник. Кой хабеше нощем хартията и свещите, за да дращи стихове, вместо да стане тежък търговец? Кой не използва шанса да се изкара поборник, след като бе другарувал с Ботев? Кой заряза и съдийската кариера, и министерското кресло, и депутатския имунитет, за да следва неясното все още за мнозинството българи призвание „писател“? Едва от него българите научиха що е писател – нито Ботев, нито Каравелов, нито Славейков присъстваха в съзнанието на народа най-напред и само като писатели. Вазов беше само писател. А да преживееш в байганювска и фердинандовска България, където поетите стояха под ранга на придворните коняри и камериери, да преживееш в тази страна, понесъл трънения венец само на званието „поет“ – това само по себе си беше подвиг. Преди него служеха на своя народ – понякога дори гениално – и със словото. Вазов показа, че на народа може да се служи само със словото. Ако в това „само“ не влизаше една пълна житейска всеотдайност в името на словото.
Ако Ботев е най-високият връх в историята на българския дух, Вазов е най-пространният масив в географията на българското слово. Неговото творчество и до днес остава най-голямото индивидуално дело на българската литература, събрано в 22 обемисти тома, то поразява със своята жанрова широта и многообразие. Вазов твори и в трите рода – лирика, епос и драма; създава оди и елегии, сонети и балади, диалози и пейзажни стихове, поеми, кратки лирически апострофи и „въздишки“, разкази, повести и романи, битови комедии и исторически трагедии, пътеписи и очерци, пише публицистични и критически статии, рецензии, сатири, памфлети. При това не просто твори в една или друга жанрова област, а в много случаи създава или утвърждава нови жанрове, за да даде сам с индивидуалното си дело жанровите граници (или безграничност) и множество образци на българската литература.
....Макар че той е праначалото на новата българска литература, макар че у него има нещо първично, органично и стихийно, ,,гениална наивност и непостижима свежест“ (Ал. Балабанов), Вазов в същото време е и един синтез на класическата европейска култура. Макар да е Омир на своя народ, той вече е усвоил духовния опит на една повече от двухилядолетна европейска цивилизация – познава Древна Гърция и Рим, Ренесанса и Просвещението, романтизма и реализма; по особен начин въплъщава един европейски духовен синтез и го внася в българската култура. Така по някакво щастие на съдбата Вазов по един магически начин съчета историческата младост на един роден за нов исторически живот и слово народ с изразната и духовна зрелост на европейската цивилизация, на която този народ принадлежеше вече цяло хилядолетие след Кирил и Методий. Така у Вазов се синтезират историческият наивитет, националната органичност с една вековна европейска духовна мъдрост и зрелост. В това отношение Вазов въплъщава онова разбиране за класика като „средище“, което Т. С. Елиът дефинира чрез Вергилий. И понеже го нарекох ,,български Омир“, искам да подчертая още една важна – и класическа в изворния смисъл – особеност на неговата национална органичност. Неговата любов към отечеството (,,както едва ли някой ще го обича някога“ според Ив. Д. Шишманов) е толкова всепоглъщаща, така огромна, изпълнена с такава ненаситна страст, че на пръв поглед поставя под съмнение Вазовия хуманизъм, като не говорим за това, че в такива моменти Вазов създава и някои от не най-добрите си като художество творби. Но именно той сам най-добре е знаел това и не че не е могъл да го преодолее, но и му се отдава напълно осъзнато. Когато анкетьорът му – и пръв, и най-голям негов изследовател, Иван Д. Шишманов – го запитва за това, Вазов с някакво хладно достойнство отговаря: ,,C’est plus fort que moi“ (Това е по-силно от мен - фр). Самият факт, че осъзнава второкачествеността на това си вдъхновение, свидетелства, че Вазов е притежавал и критериите за една висша хуманност и художественост. И ако в своята любов към България наистина ставаше и заслепен, което понякога има и отрицателни измерения – именно в тази си „слепота“ ставаше и всевидящ, и прозорлив. Не е случайно това, че един от най-значимите му художествени образи – дядо Йоцо – е сляп. Но дядо Йоцо виждаше своята България, беше зрящ с едно по-силно от зрението сетиво – със сърцето си. Вазов по нещо – и това е омировското у него – твърде напомняше своя герой. Той трябваше да бъде сляп за някои неща на видимата действителност, за да вижда по-добре висшата ѝ същност, за да бъде докрай верен на своя мит и идеал – БЪЛГАРИЯ! И понеже не зная как още теоретически да определя „що е класик“, искам да кажа – за българската литература отговорът на този въпрос е всъщност отговорът на въпроса „Що е Иван Вазов?“.
