На 31 януари в полунощ Великобритания най-сетне напусна ЕС след четири мъчителни години търсене на най-добрия изход и беше изпратена подобаващо от най-новата членка на ЕС – Хърватия – с думите „прав ти път“. Репликата на хърватската постоянна представителка в ЕС Ирена Андраси се превърна в хит (е, и срам за хърватите) и лъсна по челата на водещите европейски медии. Всъщност въпреки опитите гафът да бъде замазан с оправданието, че Андраси е объркала значението на ‘good riddance’ (мислейки си, че означава „на добър път“), репликата изразява много точно чувствата, които изпитва Брюксел след всичко преживяно в последните четири години, докато Великобритания губеше всекидневно разсъдъка си. Някои дори предрекоха, че думите на Ирена Андраси ще остане завинаги в историята, което неизбежно ще се впише като значим принос в хърватското европолитическо наследство.
Разбира се британската сапунка съвсем не е приключила, но атмосферата е вече коренно различна. Великобритания вече е „трета страна“ - термин, с който институциите обозначават нечленките на ЕС и отношението си към тях като към чуждо тяло с всички последствия, които произтичат от това, включително в преговорите по ново споразумение. Не бих се учудила, ако в някакъв момент от Брюксел дойде критика към Лондон за подкопаването на демокрацията. Вероятно мнозина биха повдигнали вежди, мислейки си, че отивам твърде далече, но ето ви пресен пример . На „Даунинг стрийт“ 10 се разрази огромен скандал, след като стана ясно, че на специалната пресконференция по повод предстоящите търговски преговори с ЕС са поканени определени медии, а други не са. Не само че няколко медии, сред които таблоидът„Дейли мейл“, „Хъфингтън пост“, „Индипендънт“ и др. не бяха поканени, но репортерите им дори бяха изгонени. Това накара журналистите от най-големите британски медии да напуснат брифинга в знак на протест. Скандалът не остана незабелязан от Съвета на Европа, чието представителство за свободните медии (оглавявано впрочем от босненката Дуня Миятович) изрази притеснение от отказания достъп на журналисти до информация. Във Великобритания първоначалните реакции, включително и на опозицията бяха, че правителството на Борис Джонсън се тръмпизира, тоест следва примера на Доналд Тръмп, който също опита да ограничи достъпа на определени медии до публичните му изяви. Ограничаването на възможностите на журналистите да вършат своята изконна задача, а именно да държат управляващите отговорни за техните действия и бездействия е признак за умишлено демонтиране на фундаментите на демокрацията. И на ЕС вероятно ще му бъде много по-лесно да изразява възмущението си от тази тенденция навън, тоест към трети страни, отколкото навътре – към собствените му членки.
Един ЕС, пътища много
Сега, когато ЕС е вече изцяло континентален и една голяма спирачка пред развитието му е отстранена, големият въпрос е какво вещае началото на новото европейско летоброене.
Най-напред е важно да се вгледаме добре в това как изглежда Съюзът. Напусна го една от най-големите членки, която освен спирачка пред задълбочаването на интеграцията в Съюза служеше и като контрабалансьор на останалите големи страни в него. Сега този баланс ще бъде нарушен, което може да се отрази върху икономическите възгледи за развитието на общия пазар (не непременно отрицателно впрочем). Възможни са и последици за външната политика, въпреки че тя е доста национална и е възможно този баланс да се запази, независимо че Великобритания е излязла, защото сътрудничеството с нея ще продължи, тъй като така повеляват законите на географията.
Великобритания беше голям привърженик на разширяването, което вече страда от оттеглянето й, макар че проблемите с него съвсем не се дължат на липсата или излишъка на подкрепа, а на други фактори, за които съм писала. Доскоро можеше да се твърди, че с напускането на Великобритания напуска не просто една голяма демокрация, но най-старата. Предвид ставащото в страната, това вече не е водещ фактор. И не на последно място, на 31 януари напусна най-голямата нечленка на еврозоната. Номинално нееврочленките намаляват само с една, но като относителна тежест намалението е значително и би могло да има последици за останалите извън зоната на общата валута. Това може да се изрази в засилен натиск за разширяване на еврозоната или да маргинализира още повече нечленките. Не е изключено двата процеса да текат паралелно.
Великобритания едва беше затворила вратата зад себе си, когато ЕС започна да претърсва чекмеджетата си за блокирани от Великобритания законодателни инициативи.
Това ще бъде един от големите тестове за ЕС.
Предстои да видим доколко всъщност е била спирачка и в кои точно сфери, както и дали нейното напускане ще се отрази на съпротивата на други срещу определени предложения или под натиска на останалите ще отстъпят. Прокарването на определени инициативи, които ще задълбочават интеграцията на ЕС е възможно да се превърне в разменна монета с държавите, които не споделят европейските ценности. С други думи, ЕС може да се откаже от голямата си битка срещу подкопаването на демокрацията и върховенството на закона в някои страни-членки в замяна на съгласието им да подкрепят законодателни инициативи, които ще обединяват Съюза още повече.
Възможно е обаче да бъде избран и друг път – създаването на зони на интеграция
чрез избора на изключващата законодателна процедура, известна като процедурата на засилено сътрудничество. Тя позволява на определена група държави (минимум 9) да продължат да се интегрират, ако срещнат съпротива сред останалите. Пример за такива зони са европейският патент, офисът на европейския прокурор и др. Това обаче няма да реши най-големия проблем в ЕС в момента, а именно ситуацията с върховенството на закона. Европейското право е най-силната спойка на Съюза. Една страна може да протака неучастието си в общата валута или да бъде извън Шенген, да не участва в европейската прокуратура или каквото и да е друго, но всички членки подлежат на равно третиране от устройствените договори, което в последните десетилетия се оказа, че има изключително мощен възпитателен ефект.
Слабостта на този механизъм обаче е, че зависи от националните съдебни системи.
Когато се отнеме независимостта й, повдигането на казуси от национални съдии пред Съда на ЕС ще стане невъзможно или ужасно трудно. Това на практика ще изключи въпросната страна от контакта на ЕС, като по този начин ще създаде парадокс. Точно това се случва в момента с Полша и Унгария – страни, в които съдиите, дръзнали да поставят въпроси на Съда на ЕС, все повече се страхуват не просто за кариерите си, а дори за живота си. Всъщност, това става и у нас, но за съжаление не привлича толкова голямо международно внимание както положението в Полша и Унгария.
Тези проблеми не са пряко свързани с напускането на Великобритания.
Със или без нея ЕС щеше да изпадне в този парадокс. Отсъствието на Великобритания обаче отваря възможност за изолирането на проблемните членки чрез заобикалянето им с процедурата, за която ви споменах по-горе. Има и още една, доста по-неприятна възможност, чиито очертания вече се виждат на хоризонта. Ако ЕС изгуби основния си двигател, а именно сътрудничеството между Германия и Франция, тогава Съюзът ще се движи без посока и ще бъде реално застрашен от фрагментиране. Пример за това е
натискът на френския президент Еманюел Макрон за възстановяване на диалога с Русия.
Макрон се чувства изолиран по много въпроси и затова търси алтернативи, които обаче ще бъдат за сметка на ЕС в дългосрочен план. Засега двете страни споделят много общи възгледи за бъдещето на ЕС, но имат и различия, които все повече нито Берлин, нито Париж се опитват да скрият. Добрата новина е, че бодрата смяна по върховете на европейските институции демонстрира рядко срещано единство. Новата шефка на ЕК и новият председател на Европейския съвет работят заедно по всички въпроси от дневния ред на Съюза в ярък контраст с предишния дует Туск-Юнкер. Това дава надежда, че все пак има пилот в самолета, който знае какво трябва да се направи и накъде да се върви. Двамата работят в много тесен контакт и с председателя на ЕП, което също е голям институционален напредък. Независимо от всички предизвикателства, няма никакво съмнение, че на 1 февруари започна новата европейска година. Как ще протече тя и какъв ЕС ще започне да се оформя зависи от всички членки, техните правителства и общества. Това не е шоу, което ни сервира някоя невидима сила. Това е процес, в който можем и трябва да участваме, защото от него зависи бъдещето ни.
