Иван Юруков вярва, че всяко изкуство съдържа в себе си всички останали и всяка артистична изява е трамплин към цялото. Той е комплексен творец, затова не се учудвайте, че в спектакъла "Майстори" освен актьор е и художник; че в музикално-театралния пърформанс "Част от колекция" освен режисьор и композитор е и музикант полиинструменталист; че между ролите от тежката класика като Родион Расколников от "Престъпление и наказание" на Достоевски или Хорас от "Лисичета" на Лилиан Хелман снима музикални клипове и късометражни ленти.
Премиерата на неговия дебютен авторски пълнометражен игрален филм "До последния каприз", от който продължава да е обсебен, беше на 27 май - рождения му ден и датата на смъртта на Паганини. Филмът интригува с почти криминален сюжет, ала в дълбочина оставя привкус на нещо по-голямо: възраждащата сила на изкуството. Между всички ангажименти творецът сподели пред "Сега" и някои от най-съкровените мигове, съпътствали го по маршрута:
1. Да детронираш "Топ гън: Маверик"
След поредица от гостувания с кинорежисьорския ми дебют "До последния каприз" в различни градове, които за съжаление не бяха много посещавани при всички тия "случки" в държавата и в света, в началото на юни стигнахме и до родния ми гр. Сандански. Там в културния дом ни посрещна елитът на града: поети, художници, писатели, учители, кметът. Бях страшно изненадан, че бяха организирали официално да прозвучат мои стихове, които бях изпращал на "лични" за одобрение само на мои приятели.
Един от тях, Николай Христов, пък беше посветил стихотворение на мен, писано специално за рождения ми ден. Беше вълнуващо... Имах възможност около 40 минути да си говоря с хората, да им разкажа за филма, откъде е започнала идеята, дори да дам примери от моето детство там.
След цялата тази дълга среща се отправихме към киното, където ни чакаха още хора, снимахме се пред афишите, раздавахме автографи. Там също имаше изненада за мен - живо изпълнение на една от моите песни с група "Терпентина", с която напоследък се опитваме да правим албум: "Капка вечност", акомпанирана с китара и хармоника. Беше своеобразна премиера след премиерата. Салонът беше пълен догоре. Успях да подготвя публиката с нещо подобно на либрето преди опера, да ги запозная какво ще видят, защото самият филм е малко, така да се каже, артхаус.
И изведнъж на 30-ата минута... изгасна токът, което беше за мене кошмарно, но за моя изненада никой не излезе от залата. Кметът Атанас Стоянов започна да звъни, за да разберем какво се случва. Оказа се, че причината е доста сериозна и има и по-неприятни последствия - виенското колело в парка е спряло и деца са останали най-горе... Чакането се удължи, като междувременно получихме реверанс от собственика на киното: зрителите, които искат да си тръгнат, да дойдат на извънредна прожекция на следващия ден. Хората обаче останаха.
За около час в тъмното аз можах да споделя много повече за историята на филма - получи се нещо като семейна среща, по време на която можехме да разсъждаваме за нещата като съмишленици. Тъмнината сякаш ни сближи. Когато токът дойде, прожекцията продължи по особен начин в създалата се задушевна атмосфера, накрая имаше и разплакани лица...
А тъй като беше тръгнала мълва, че филмът ще бъде излъчен отново (което мислехме, че вече не е нужно, след като почти никой не напусна салона предната вечер), на другия ден още много хора дойдоха да питат за него. И от киното трябваше да препрограмират афиша си така, че "До последния каприз" да има прожекция вместо "Топ гън: Маверик" с Том Круз. Което, както и да го погледнеш, си е супер, нали...?
2. Този филм не е за всеки
По време на всяко представяне на филма дотук аз търсех контакт със зрителите и тяхното мнение. Изключително силно впечатление ми направи едно изречение, което често чувах: "Този филм не е за всеки". Всеки казва, че този филм не е за всеки. Щом всеки казва, че този филм не е за всеки, това означава, че филмът е за всеки. Обичам да се шегувам с този парадоксален цитат: "Филмът не е за всеки, казва всеки. Щом всеки казва "Филмът не е за всеки", то филмът е за всеки".
Това стана нещо като аксиома, неоспорим факт. Филмът е наша скъпа рожба, той е дебют за много хора от екипа, които се вложиха в него изцяло. Едно е сигурно: направен е с много отдаденост, любов и честност. "До последния каприз" е изключително алтернативен - и като финансиране, и като формат, и като жанр.
За да бъдат сцените заснети безкомпромисно и да изглеждат наистина безкомпромисно, ни трябваха пари, а ние не разполагахме с такива. В един момент имахме нужда от кран, който да качи на 15 метра височина голям прожектор, за да осветли стаята, която ни беше снимачна площадка, че да я използваме цял ден. Не можехме да си го позволим - градът беше далеч от селото, където снимахме, наемът за кран беше висок и т. н. За продукция с финансов ресурс това не би било проблем, но за нас беше каприз, лукс да имаме този кран.
Обаче веднъж излезе невиждана буря и спря тока в цялото село, даже и в близките села нямаше. Останахме на тъмно, не можехме да продължим да работим и умувахме какво да направим. Тогава ми хрумна идеята, че бих могъл да разговарям с кмета на селото, който да разговаря с кмета на общинския град (Сандански) да пратят вишка и да оправят проблема с електричеството.
Такава вишка се появи и реших, че ще помоля шофьора да поостане още малко, за да качим и прожектора. И действително така стана - човекът се съгласи и си заснехме сцената. Това пак беше "дивидент" от спирането на тока - беше част от съдействието, което ни се случваше през цялото време на снимките на филма, през всичките дни, чрез много хора.
3. Най-вкусният кетъринг
Късмет беше, че в селото, в което снимахме, живее жена, която навремето е работила като готвачка в детска градина и има опит с готвенето за много хора. Леля Иванка готвеше на целия екип. Ползвахме двора на къщата ѝ като столова, обзаведена със събрани от всички околни къщи маси и столове. Тя готвеше навън, на огън, в огромни казани – супи, боб, каквото се сетите...
Щом свърши снимачният ден, ние отиваме у тях и всеки минава и загребва с черпака от топлата чорба. Дори кинаджии, които са работили в страшно много филмови продукции, казаха, че това е най-вкусният кетъринг, на който някога са се наслаждавали. А това е важно за благоденствието на екипа.
4. Цигулката срещу револвера
Филма го мислим още от 2015 г. с моя приятел Росен Станев - един изключителен човек, философ, писател, приятел. За съжаление, той е болен от множествена склероза, а тя се развива безпощадно. В неговия случай е в тежка форма и той е на легло. Умът работи - тялото не слуша.
И тези наши срещи за написване на сценария за филма бяха неговата живителна сила. Той е съсценарист и до голяма степен виновник историята да е построена точно по този начин. Мен много ме занимава темата за агресията в днешния ден и мястото на твореца като противопоставяне на тази агресия, като някаква алтернатива. Енергията на злото и стремежът към красиви и възвисени неща - между тези две крайности се съдържа животът.
Искахме да разкажем история, съпоставяйки револвера като инструмент за агресивно доминиране и цигулката като инструмент за себеусъвършенстване. Агресията извира отвсякъде, има много форми и като че ли това наше нищоправене срещу нея започва да кара децата да я приемат като даденост. От нас зависи накъде ще поведем това прииждащо поколение - дали по пътя към красотата, или ще му дадем "наследство", от което никога да не може да се измъкне. Това беше основната идея, когато с Росен започнахме работа по сценария.
Веднага щом срещнах при него тези две момчета - Марти и Пепи, бях сигурен, че това са нашите герои. Те тогава бяха на 11 и 13 години и посещаваха Росен, който им беше нещо като ментор. Даваше им напътствия и уроци по всичко - математика, английски, български, физика...
Щом ги видях колко са будни, истински, пълни с живот, си казах: "В едно отдалечено от цивилизацията село, което все още не е "ощърбено" от урбанизацията, от вихъра на света, в който живеем в момента, тези деца са като бяло платно - попиват всичко". Тяхната алтернатива не би била по-различна от тази на родителите им - да бъдат земеделци или животновъди (в което няма нищо лошо), но срещата с висшето изкуство, с музиката може да промени техния мироглед, да им даде нова алтернатива. Извън селския свят, извън градския свят, извън детския свят.
И това наистина се сбъдна - не само за героите им на екрана, но и за тях самите извън него. Те започнаха да се занимават с театър. Изкуството няма как да не променя живота, макар и по-бавно. В това е идеята на нашата история.
5. През антични руини до Народния театър
Отдавна имах идея да направя драматизация по произведенията на Димитър Воев от "Нова генерация", в доста от които се припознавам, споделям ги и ме вълнуват - за душевното "задръстване", за дистанциите между хората, за сънищата, за философията на живота. Появи се възможност да направим пърформанс по тези текстове и се получи нещо интересно, което впоследствие стана спектакълът "Част от колекция".
За щастие или нещастие, той излезе точно на 26 февруари 2020-а - буквално седмица преди да затворят света. Показахме го в галерия "Прегърни ме" и оттам нататък пътят му тръгна по много своеобразен начин, непредвидимо. Реших, че ще го представяме на различни нестандартни места из България - незатворени пространства, базилики, антични руини, средновековни крепости. Тоя спектакъл заживя някакъв свой собствен живот.
В това, че го играехме на открито, имаше силно очарование. В Русе - в римската крепост Сексагинта Приста, в момента, в който бе произнесена репликата за птица, която, разперила криле, се спуска, прави кръг и потъва, два огромни щъркела прелетяха над нас и публиката. Минаха с огромни крила ниско над нас, направиха един кръг и изчезнаха. Беше ефект, който все едно сме тренирали, беше настръхващо - хората буквално ахнаха.
Същото се случи и в Пловдив - започнаха да вият кучета там, където имаше характерен текст за кучешки вой. За година "Част от колекция" тръгна от малкото пространство на "Прегърни ме" на ул. "Раковски" в София, мина през куп антични места, включително на международния "Скупи Фестивал" в Северна Македония, и стигна на 23 декември до Голямата сцена на Народния театър като реверанс към всички медици на първа линия, които се бореха със сполетялата ни напаст.
Наесен екипът - Стоян Младенов, Николай Димитров, Милен Апостолов и аз, ще се опитаме да възстановим този спектакъл, който даде тласък на всички нас като отделни творци да направим албум като група "Терпентина". Почти сме готови с него - засега сме записали само три от парчетата, но скоро предстои да завършим и останалите.
