Режисьорското дуо Мина Милева и Весела Казакова ("Котка в стената", "Звярът е още жив") твърде рано се сблъсква с максимата, че никой не е пророк в собствената си страна. Заради неудобните си теми документалните им филми трудно стигат до публиката, а пък игралният им дебют "Котка в стената", приет радушно на европейските екрани, остана почти незабелязан у нас.
Има шанс това да се промени след "Жените наистина плачат" - филм, в който в главната роля е номинираната за "Оскар" Мария Бакалова (23-годишната актриса снима с тях, когато отива на кастинга за "Борат") и който попадна в официалната селекция на Кан "Особен поглед". Любопитно е да се четат рецензиите на световни издания като Screen International и Cineuropa за филма, защото те виждат и хвалят главно социалната острота, обвинението, провокацията. Сравняват тандема с Кен Лоуч и братя Дарден още от дебюта им - и наистина в работата им има нещо сурово, негримирано, протестно. Дори когато са художествена фикция, техните филми се движат на ръба на документалното. Така е и с "Жените наистина плачат" - Милева и Казакова вземат една семейна история (описана първоначално от сестрата на Весела - актрисата Биляна Казакова) и я ползват като платно, върху което да запишат посланията си. Предубедените биха разчели филма като агитация за Истанбулската конвенция и сексуалното многообразие, срещу насилието над жените и половата дискриминация... Зад тези "модерни" мотиви обаче "Жените..." е вик за близост, в който има много нежност и сантименталност.
"Жените наистина плачат" е семейна афера в степен, която е трудно да си представим. Той е първият, в който на екрана си партнират сестрите Катя, Биляна и Весела Казакови, а пък младата и талантлива Ралица Стоянова, която през цялото време играе спаринг на звездата Мария Бакалова, е дъщеря на най-голямата от тях - Катя. Тъй като режисьорките са се справили умело с предизвикателството "да режисираш роднините си", тази връзка допринася за повече искреност на екрана. Петте героини са свързани кръвно и по сценарий, като всяка е сестра, майка или леля на друга. Ветеранът Йосиф Сърчаджиев в симпатична трагикомична роля е необходимата котва, която балансира женско-фамилното уравнение.
Въпреки че "Варайъти" написа за тях "трудно е да си представим по-очарователни автори на филми", първото прилагателно, с което свързвам Милева и Казакова, винаги е "смели". Сред толкова шушумиги (било и кадърни понякога) в българската художественотворческа интелигенция, истинско облекчение е да има едни, които не се страхуват да назовават нещата с истинските им имена - и да ги показват дори когато са нелицеприятни. Във филмите на двечките има толкова много истина, че с лекота им прощавам епизодите, в които ми липсва красота. "Жените наистина плачат" обаче съдържа истински естетически находки като сцените с простреляния щъркел или двете сестри, които седят на купчина павета в софийската вечер. "Ще може отново да бъде майка, но няма повече да полети", казва ветеринарят, докато спасява птицата. Във филма на Милева и Казакова все пак се процежда надеждата, че освен да бъдат майки - по силата на биологията и социалните условности, жените могат и да летят.
YouTube
