Киното на малка Македония отдавна е по-конвертируемо от нашето: още през далечната 1995 г. „Преди дъжда“ на Милчо Манчевски спечели номинация „Оскар“. А през 2019-а – годината, в която бе официално прието новото й международно име Северна Македония, освен успехите на „Медена земя“ (сред които изпъкват двете номинации за "Оскар" - за най-добър документален и за най-добър чуждестранен филм) югозападната ни съседка може да се похвали и с игралния „Господ съществува, името й е Петруния“. Той спечели филмовата награда на ЕП “Лукс“ и приза на екуменическото жури в Берлин.
И двата филма бяха планирани в програмата на 24-тия „София филм фест“, той пък за пръв път в историята си бе осуетен от коронавируса. Дано все пак някой ден имаме шанса да ги видим на голям екран в България и да разберем каква е формулата на съседите за качествено кино.
Не съм гледала още „... Петруния“, но „Медена земя“ е самороден къс филмово злато, който би правил чест и на много по-мощни кинематографии. Двеминутният трейлър (по)казва всичко, което трябва да се знае за този документален филм, но въпреки това той хипнотизира и вълнува до последната си, 90-а, минута и то по-успешно от много игрални. В своите интервюта режисьорите Тамара Котевска и Любомир Стефанов се кълнат, че в историята им няма нищо режисирано и постановъчно (въпреки че понякога драматичното внушение изглежда твърде „готово“ и декларативно). Всички персонажи в „Медена земя“ говорят на турски помежду си, знаят съвсем малко македонски и филмовият тандем споделя, че чак с напредването на монтажа са превели репликите на героите и са разбрали какво точно са заснели. Оказало се чудо.
Село Бекирлия съществува на картата,
макар да се състои само от няколко полуразрушени каменни къщи. Захвърлено в планината Овче поче между Велес и Щип, то има над 110 души жители през 60-те, когато е родена главната героиня на „Медена земя“ Хатидже Муратова. Днес там не живее никой (след края на снимките екипът купува на Хатидже къща в съседно по-голямо село, близо до роднините й). До махалата край река Брегалница никога не е стигало електричество, водопровод или път.
По данни на българския етнограф Васил Кънчов от началото на XX век Бекирлия винаги е било населено с турци. Така е и в началото на XXI век, когато Котевска и Стефанов намират последните му двама обитатели – Хатидже и 85-годишната й майка, прикована на легло в малката кирпичена колиба, осветявана само от пламъка на огнището.
Представям си каква е била реакцията на американското жури в „Сънданс“ през януари 2019 г. - първото, което награди заслужено „Медена земя“, виждайки тази смайваща притча за непознат, екзотичен свят, изграден по равно от недружелюбна камениста пустош и златиста омара. Днес битът и моралът на Хатидже изглежда далечен и необясним дори за нас, от Балканите, където почти всеки произхожда по една или друга родова линия от някое (често обезлюдено и забравено) село.
Животът на Хатидже е труден, дори мизерен. Но тя преминава през него с инатлива целеустременост; движи се грациозно по урвите, където обитават рояците диви пчели, и носи риза с цвета на узряла пита мед.
“Половината за мен, половината за тях“,
изповядва тя своите прости принципи на живот в хармония с природата. Въпреки уединения живот, който води, Хатидже е общителна и се пазари изкусно на пазара в Скопие, където продава течното си злато, и с част от спечеленото купува евтина боя за коса в точно определен нюанс – единствената дребна цивилизационна глезотия в нейния малък свят, откъснат във времето и пространството (всъщност на по-малко от 20 километра от близкия град).
Тази екологична идилия е разтърсена от пристигането на шумно семейство животновъди. Хюсеин има дебела жена и седем деца – от бебе до непокорни тийнейджъри, каравана и стадо крави. Въпреки че той и неговите разбирания са катализатор на екранния конфликт, Хюсеин не е типичният филмов злодей. Той опитва да свързва двата края, да осигури бъдещето на близките си – но в крайна сметка се проваля, защото му липсват търпението и финесът, с които Хатидже се отнася към своите пчели и към всичко живо около себе си. Когато той и децата му се опитват да вадят мед от кошерите си, биват безжалостно нажилени, а медът за продажба е неугледен, тъмен, с изпочупени пити.
Когато Хатидже вади своя, тя изглежда като заклинател в златната омая на вековен ритуал – не личи пчелите изобщо да я жилят, дано същото да е било в сила и за операторите, които я следват безпрекословно! Техните имена са Самир Люма и Фейми Даут; изборът им на цветови гами, ракурси и ритъм са истинско великолепие. Изобщо „Медена земя“ е
филм с извънредна красота,
но не само поради вярно уцеления тон в преклонението пред природата. Бекирлия и околните планини не са пищно или надарено с красота място; до голяма степен филмът дължи своята магична привлекателност на титулярката си, един от онези филмови герои, за които се казва, че са „по-големи от живота“. Само че в случая историята е самият живот.
Котевска и Стефанов са прекарали три години в работа върху „Медена земя“. Първоначално те възнамерявали само да документират образа на Хатидже; заселниците дошли без предупреждение и им поднесли конфликта на тепсия; мотивът за самотата висял през цялото време над семплия Едем на пчеларката. В крайна сметка завършеният филм се превърнал в един огромен, ярък символ за края, за изчезващото: краят на традиционните култури, на селата, на тишината и хармонията, на пчелите...
Ако е възможен паралел между македонския „Медена земя“ и български филм, това несъмнено ще е „Ага“. И в него подобни въпроси движеха разказа за последното ескимоско семейство, водещо обречения си начин на живот извън полярния кръг. Двата дори споделят един общ, малко старомоден символ на цивилизацията – малко портативно радио. Но не е ли просто едно по-сложно радио целият информационен поток с Google, Zoom и Skype, който в момента нарушава и просветлява доброволната ни (макар и необичайна и нежелана) изолация?
YouTube
