С вече пет игрални филма зад гърба си, част от тях ("Светът е голям", "Посоки") със сериозно международно признание, плюс множество документални, Стефан Командарев е сред най-активно работещите наши режисьори. В неговия случай упоритият труд се отплаща и всеки филм надгражда постигнатото от предишните. Такъв е случаят с "В кръг" - втора част от неговата "нощна градска" трилогия. Подобно други двама талантливи наши кинематографисти - Петър Вълчанов и Кристина Грозева, които скоро ще завършат своя троен цикъл социални разкази ("Урок" и "Слава" са първите два, работното заглавие на третия е "Триумф"), и Командарев черпи вдъхновение от днешната прозаична и некрасива родна действителност, без да изпада опасно в клишета и размахване на пръст.
И ако таксиметровият му предшественик "Посоки" бе твърде скръбен, мазохистичен и фестивално ориентиран, то полицейският "В кръг" (доскоро известен и с работното си заглавие "Патрулки") не е тези три неща. В него Командарев с помощта на съсценариста Симеон Венциславов ("Ага") успява да постигне неща, които доскоро ми се струваха немислими за български филм.
В първата патрулираща кола пътуват Иван Бърнев и Асен Блатечки. Диалогът между тях е циничен, смешен и автентичен. Това просто изречение синтезира нещо, непостигнато от наш филм в последните 30 години, а може би и преди това. Диалозите в българското кино обичайно звучат фалшиво, не на място, тъпо, произнесени с неправилната дикция, лошо озвучени... (ако не вярвате, идете и чуйте в другата премиера за седмицата). Това е лекият случай. Понякога от диалозите в българското кино ти иде да си прережеш вените. Е, този път се е получило. Рецензията би могла да спре дотук, понеже този комплимент би трябвало да е достатъчна атестация за всеки изстрадал радетел на родната кинематография. Хуморът е новост и за творчеството на самия Командарев - това е пътят оттук нататък.
Във втората кола пътуват Стефан Денолюбов и Ирини Жамбонас, в третата - Зуека и младият Стоян Дойчев ("Възвишение"). Всички те са полицаи - много или малко отрицателни герои, скатаващи, корумпирани, изнервени, мързи ги "да пишат". Когато преди време Командарев спомена, че работи в тясно сътрудничество с МВР върху филма, се тревожех, че той ще стане неискрено позитивен. Слава богу, никой в "В кръг" не е целият в бяло, няма и съчувствие към системата.
Както в "Посоки", и тук по време на нощната смяна е представен целият драматичен спектър на живота - насилие, смърт, спасение, тъга, загуба, носталгия и надежда за бъдещето. Мизерията на старчески дом, камион с нелегални мигранти, пребито момче, самозабравил се политик, нежелан труп на наркоман и мъж, който иска да се самозапали, са само част от случките, с които униформените се сблъскват през работно време. (Най-трогателната е с участието на Павел Поппандов и едно затворено кино.)
Те са, общо взето, лоши полицаи, но филмът се интересува по-слабо от това и повече - от извънсистемните им прояви на човечност. Честното му наблюдение е, че въпросните прояви са възможни само в нарушение на правилата. И пак подобно на "Посоки" филмът завършва със символ, този път по-силен и по-сложен - "мъртвият" Лазар се надига, колкото да види, че пълният хаос в битието ни е превзел дори гробищата.
"В кръг" ситуира разказа на 9 срещу 10 ноември 2019 г., 30-годишнината от падането на Берлинската стена, най-младият от полицаите е дори връстник на тези събития. Този елемент единствено стои като кръпка в сценария - полицейските истории на Командарев можеха да бъдат разказани във всяка една нощ, месец и година от вечния ни преход и в заключението, че "30 години се въртим в кръг" няма кой знае каква мъдрост.
Но пък няма и съмнение, че това е българският режисьор, овладял най-добре ритъма и работата с актьорите, и за втори път ансамбловото му "съчетание" сработва безупречно. "В кръг" добавя и нещо ново към хроничния песимизъм, обзел съществуването и киното ни - доза абсурд. Ако досега черният хумор бе запазена марка предимно на румънските или сръбските филми, вече е уместно употребен и у нас. Не само заради броя псувни на минута.
