Този неясен портрет на желанието

„Портрет на момиче в пламъци“ е за еднополова любов далеч отвъд скандалното

08 Май 2020АНИТА ДИМИТРОВА

Всеки кадър от филма е изящен като платно от фламандската живопис. (Впрочем картина със заглавие "Портрет на момиче" съществува - нарисувал я е фламандецът Петрус Кристус през 1470 г.)

Имаше вече подобен филм - „Животът на Адел“ (известен и като „Синьото е най-топлият цвят“). Той спечели „Златна палма“ в Кан през 2013 г., разказвайки за еднополовата любов между търсеща себе си ученичка и млада художничка. Тогава възмути по-консервативните зрители със смелостта на камерата си, но журито с председател Спилбърг му присъди безапелационно голямата награда.

Затова едновременно е чудно и не е, че отново в Кан, шест години по-късно „Портрет на момиче в пламъци“ спечели приза за сценарий. В сценария се разпознават множество елементи от другия, вече познат и титулуван филм. Но може би журито - този път водено от Алехандро Иняриту - е решило да награди точно различния подход и киноезик при сходна фабула и персонажи.

„Животът на Адел“ бе съвремененна драма, не само сексуална, но и социална; във филма на Абделатиф Кешиш имаше и от онази вулгарност, която мъжете рядко съумяват да прикрият, докато разказват за женската интимност.

„Портрет на момиче в пламъци“ е по-скоро митопоетичен. Естетически съвършен и съвършено ненатрапчив, той е създаден изцяло от жени - не само режисьорката и сценарист Селин Сиама, но и операторката Клер Матон, която е свършила великолепна работа. Всеки неин кадър изглежда достоен за музейна експозиция. Същото важи и за екипа по декорите и костюмите.

Действието се развива в далечната 1770 г., когато за никакво #metoo и дума не може да става. Интересен авторов избор е да няма мъжки образи (така както патриархалната история на киното е пълна с филми, в които жена не се мярка дори едно кафе да поднесе). Мъжете могат да са статисти в началото или в края, но в същинската част на историята са само сенки зад кадър, направляващи съдбата на героините. Младата художничка Мариан е наета от Графинята да нарисува портрет на дъщеря й Елоиз, с който тя да съблазни дистанционно милански благородник и да стане негова съпруга. Слугинчето в дома е бременно, но бащата не присъства ни с име, ни с образ.

Мариан, целеустремена и еманципирана (доколкото е възможно за епохата, иначе и тя подписва картини с името на баща си – известен художник и неин ментор), пристига на отдалечения бретански бряг, за да нарисува портрет на Елоиз. Момичето е ангелски красиво, но гневно заради предопределения избор, който му налагат. Не познава свободата на вятъра и морето, защото е било в манастир досега. Между двете бавно пълзи желанието, но в този процес няма никаква пошлост, нито сензационност – Сиама изгражда връзката им бавно и деликатно, без да ги хвърля преждевременно в огъня на страстта или да прибягва до прекомерната графичност на Кешиш.

„Портрет на момиче в пламъци“ е филм за женската природа, приятелство и доверие – когато трите със слугинята, в отсъствието на строгата Графиня четат и се забавляват, когато посещават народен празник или планират таен аборт, те не са драматично различни от три тийнейджърки след училище и в инстаграм.

Но е още повече филм за природата на изкуството. Сиама задава като основен код за разчитане на своя сюжет мита за Орфей и Евридика - „когато се обръща, той прави избора на поета, не на влюбения“. Мариан увековечава Момичето в платната си като послепис на любовта, която не може да бъде консумирана. Поради нивото на обреченост на връзката си те напомнят и Ромео и Жулиета – било и от един пол – защото с раздялата умира необратимо и нещо от тях. Макар животът привидно да продължава в изобретателната агония на два различни заключителни кадъра.