Петък миналата седмица. Най-масовите медии са се взрели в новини и теми като: оставката на един вицепремиер; данъка за старите коли; цените на горивата; евентуалната среща между президент и премиер; пристигането на Льо Пен на гости на Марешки; задаващия се първи сняг; дебнещата ни нова „заплаха“ в лицето на Пакта на ООН за миграцията, който никой не е чел. И, разбира се, протестите.
Новината, от която никой не се интересува
Същия ден самият председател на най-високата българска съдебна институция обвинява пред международна аудитория главния прокурор, че преследва критиците си и разпъва чадър над приятелите си, че прокуратурата работи поръчково и служи за разчистване на сметки. Казва, че политиците налагат зависими хора на най-високите етажи на съдебната система, която е затънала в дълбоки зависимости, че се създават институционални конструкции, които се превръщат в репресивни органи. И обобщава, че в България „сме изправени пред система, вербувала големи човешки и материални ресурси в изграждането на добре действаща машина, която умело си служи със службите, медиите, икономиката, политиката и съдебната система“, която сплашва, тероризира и преследва докрай опонентите и противниците си. Това всъщност е отдавна описаният модел на превзетата държава, който подменя върховенството на правото, изсмуква ресурси, разпределя порции, развращава и „страхува“, убива доверието и усещането за справедливост, спъва развитието на икономиката и обществото.
На друго място такова събитие би предизвикало истинска вихрушка. Тук за най-масовите медии, включително обществената телевизия, такава новина няма. А иначе протестите са обилно отразени.
В същото време именно моделът на превзетата държава е онова, срещу което би трябвало да се протестира в най-голяма степен, защото без неговото разбиване е невъзможно решаването на нито един от проблемите на протестиращите. Не искам да генерализирам, защото сред тях очевидно има най-различни хора с най-различни мотиви. Но по всичко изглежда, че много от тях или въобще не са чували, или не се интересуват от тези неща. Може би им се виждат прекалено сложни. Или пък смятат, че не ги засягат.
Какво искат протестиращите
И все пак: някои от протестиращите като че ли са започнали да правят връзка между властващия модел и собствените си проблеми. Затова и все по-често се чува, че „корупцията е прояла всичко в тази държава“. Това заключение звучи обаче прекалено общо и неопределено. А мнозинството очевидно се вълнува преди всичко от цени, данъци и доходи. Което, разбира се, е нормално. Но много от исканията, леещи се във всеки телевизионен репортаж за протестите, са, меко казано, нереалистични. Като например „сваляне на данъчната ставка и цените да паднат до ниво, което хората могат да си позволят“ - това е съвременен прочит на старата утопична идея „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“. Освен това много от исканията са адресирани в грешна посока - с наивното очакване, че е в задълженията и възможностите на държавата да удовлетворява всякакви желания.
Призивите за смяна на системата пък са придружени от идеи, които или са напълно неприложими (пряка демокрация - всеки вход да си избира представител в управлението), или ако бъдат приложени, биха предизвикали твърде спорен и дори опасен ефект (извънредно положение, разтурване на партиите, президентска република, отзоваване на политици). Самият властващ модел с удоволствие би прегърнал някои от тези идеи.
Може ли целта да бъде постигната
Не попадам сред хората, които са склонни изцяло да омаловажават протестите и да отричат тяхната автентичност. Вярно, сред протестиращите ясно се забелязват откровени мутри, подставени лица и хора, за които очевидно не е никакъв проблем да напълнят резервоарите на автомобилите си. Приемам обаче, че повечето протестиращи са излезли спонтанно на улицата, защото им е писнало. А и в края на краищата по-добрият живот и по-високите доходи са легитимна цел за един протест. Може ли обаче тази цел да бъде постигната по този начин? И какво би било успех за този протест?
Твърде вероятно е властта да се опита да умилостиви протестиращите, като се откаже от новата екодобавка към данъка на старите коли, задържи някак си цената на „Гражданската отговорност“, подхвърли тук-таме някой процент увеличение на някои доходи, замрази заплатите си или отнеме някой скандален чиновнически бонус. Ефектът обаче ще е краткосрочен и нищожен. Истинска промяна е възможна само ако икономическото развитие бъде освободено от хватката на властващия модел.
Властта може да подхвърли и някоя и друга „промяна на системата“. Като например мажоритарен избор. Но и това няма да доведе до някаква съществена промяна. Най-много да бетонира статуквото.
Може да подхвърли и още някоя оставка. Или направо оставката на цялото правителство (което става все по-вероятно, но не само и не точно заради протестите). И това обаче няма да доведе до съществена промяна - както прекрасно показаха събитията от зимата на 2013-а, след които властващият модел не само се възпроизведе, но и се разви и укрепна.
Какво би било успех
Оттук нататък властта ще се опитва всячески да залъгва протестиращите, за да им внуши, че са успели. Истинският успех обаче не е възможен, без да бъде разбит моделът на превзетата държава. Това няма как да стане изведнъж. А за да стане изобщо, задължително условие е все повече хора да спрат да избират съучастници или мълчаливи поддръжници на този модел и да престанат да се припознават във всевъзможни търчи-лъжи, които сега отново ще се пръкнат отвсякъде. И най-важното - да разпознаят тази „добре действаща машина, която умело си служи със службите, медиите, икономиката, политиката и съдебната система“ и да открият връзката със собствените си проблеми.
Именно това е най-големият страх на властта - не само на управляващите, но и на практически всички партии в днешния парламент. Затова и правят всичко възможно, за да прикриват тази връзка.
