Най-накрая Румен Радев открито поиска властта. „Ако аз управлявах България, нямаше да се краде”, рече президентът. Сериозно ли? Че у нас системата, която насърчава грабежа, е вкоренена в самата държава. Който и да застане начело, няма да може просто ей така да я сломи, това е ясно за всеки.
Така че, хайде да оставим настрана претенциите на държавния глава, че може да смени “стила на управление”. И да се фокусираме върху политическия блян, който прозира зад тях – че един ден той ще бъде големият шеф в държавата на мястото на Бойко Борисов.
Едно е ясно – дори да съществува такава възможност, тя няма да се осъществи скоро.
В момента Радев разполага с един, единствен вариант, при който би могъл да упражнява реална власт – чрез служебен кабинет. Това обаче означава редовното правителство да си подаде оставката и да отидем към предсрочни избори. Защо му е на Борисов да прави нещо подобно?
Цялата пропагандна машина на ГЕРБ е впрегната да облъчва гражданите, че управляващите се справят с кризата по възможно най-добрия начин. Ако изведнъж се откажат от властта, това може да се изтълкува като косвено признание, че са се провалили в работата си. Нещо повече, ще изглежда сякаш Борисов бяга от отговорност, докато кризата е още в разгара си. Това ще разруши напълно имиджа на държавник, който вождът на ГЕРБ полага такива неимоверни усилия да си изгради. Да не забравяме още, че в политически план управляващите остават стабилни – с мнозинство в парламента, в значителна степен благодарение на псевдоопозицията в лицето на ДПС и “Воля”, и на готовата да се саморазкъса заради вътрешни ежби БСП. Затова просто няма логика Борисов да отстъпи от поста си. И той няма да го стори.
Какъв е тогава алтернативният път за Радев към властта?
Ами, редовните парламентарни избори през 2021 г. Ако се откаже да се състезава отново за “Дондуков” 2, разбира се. Което вероятно ще направи, тъй като досега трябва да е осъзнал, че президентството не може да удовлетвори политическите му амбиции.
За да пропътува другия път към властта обаче, Радев трябва да се качи на гърба на партия. Може да се захване да изгради собствена формация. Но това означава да застане срещу БСП и Корнелия Нинова, които го изведоха до “Дондуков” 2 през 2016 г. Подобен ход може невъзвратимо да разкъса левия електорат, на който разчитат главно и Радев, и Нинова. А от това ще загубят и двамата.
Другият вариант е да намери начин да се прикачи към столетницата.
Това обаче ужасно ще усложни положението в БСП. Колкото и да разглеждаме Радев като свързан с партията, в качеството си на държавен глава той е външна за нея фигура. Стане ли обаче редови политик, тогава автоматично ще се превърне във вътрешнопартиен фактор, който трябва да търси мястото си сред разните лагери и фракции в левицата. Всички знаят колко объркано и крехко е положението в соцпартията. Само Радев им липсва на червените, за да заплете още повече ситуацията.
На трето място, държавният глава може да избере да разчупи тясната рамка на лявото, в която го поставя миналото му с БСП, и да потърси максимално широка подкрепа на базата на някаква “гражданска платформа” – като Мая Манолова. И без това, още като обяви, че сваля доверието си от правителството, посочи, че ще застане редом до “милионите почтени българи” срещу “порочната власт”. Това би бил изключително хазартен ход, последиците от който са непредвидими.
Каквото и да предпочете Радев, политическото му бъдеще е крайно несигурно. Опитва се да се утвърди като фигура със собствен авторитет и тежест, която може да предложи алтернативна визия за развитието на страната. Засега обаче резултатите са половинчати. А самонадеяни изхвърляния като „Ако аз управлявах България, нямаше да се краде”, просто не могат да се възприемат насериозно.
