Футболът винаги е бил игра за бедни. Той е измъквал от гетата дечица, превръщайки ги в успели хора. Пеле, Марадона, Меси, Стоичков… - всички те произлизат от бедни или поне небогати семейства, които не са могли да позволят скъп спорт за децата си. Дълго време, за да играе едно момче, бяха нужни единствено топка, поляна (плаж) и камъни за обозначаване на вратите – с тях развива умения и привързаност.
Нещата обаче се променят, най-вече в България. „Всички родители са от средното ниво и нагоре. С по-ниски доходи няма как да се справят.“ С тези думи 42-годишната Илияна Петрова от Варна описва семействата, чиито деца тренират футбол заедно със синовете ѝ.
Най-популярният спорт е в невиждана криза днес у нас. Дори лаиците знаят, че нямаме добри играчи. Много неща се сочат като причина, но най-базовата остава незабелязана - футболът у нас е скъпо удоволствие. Да издържаш с години трениращо дете, докато стане професионален футболист, е по силите на малко семейства. „Подоходният“ критерий е не само бариера пред спортуване за здраве,
но и подсича в корен производството на играчи
– щом е позволено само за богати, хиляди деца са изключени.
Публична тайна е, че в много от нашите клубове родителите плащат, за да получава малчуганът шанс. Чрез дарения, спонсорство и други прилично звучащи способи той става титуляр и катери възрастовите групи. Само че действителността е по-тежка. Дори без тайната или явна корупция футболът е непосилно скъп. „За да имаш дете футболист, трябва да инвестираш. 300-400 лева отиват на месец – такси, бутонки, екипи, лагери. Страшно е”, заяви бившият капитан на националния тим Ивелин Попов след една от загубите миналата година.
При 610 лв. брутна минимална заплата и около 1250 лв. средна колко точно българи може да си позволят парите?
Съпругът на Петрова е моряк, добрият семеен доход дава възможност децата им (на 10 и 13 г.) да тренират. Ето я сметката за всяко отделно: „Таксата е 80 лв. на месец.
450 лв. е екипировката – зимна и лятна
Купуваме и обувки, на година четири чифта – бутонки за трева и „стоножки“ за изкуствен терен. Цената на чифт е 40-90 лв. По принцип трябва да са хубави, защото иначе се набива крачето, тръгва се по доктори… Мине - не мине време, и купуваме нови обувки, тъй като децата порастват. Във Варна стадионите са кът, школите тренират в курортните комплекси, до игрищата няма обществен транспорт - 12 тренировки на месец, бензинът е за наша сметка. За големия син миналата година цялото първенство бе в Суворово (на 30 км от Варна – бел. авт.), всеки уикенд отиване и връщане - пак за наша сметка. Комбинираме се с други родители“. Семействата поемат и дребни разходи – за топки, кори и т.н. Но
огромното перо са участията в турнири
Става дума за няколкодневни лагери: „При по-малките деца са по-чести. Така е вероятно, защото при големите почва демотивация. Задължително имаме 4 турнира на година, дори пет - в Сандански, Пловдив, Несебър… Организираме транспорта, плащаме нощувки на шофьора. Турнир под 250 лв. (на дете) няма, веднъж излезе около 700 лв.“.
На Петрова не се е налагало да плаща, за да играе детето. Но разказва за друг любопитен момент – екипите за мач и тренировки трябва да са на точно определена фирма. Логото на тима се щампова отделно, тоест не би трябвало да има изискване за конкретна фирма производител - ако например фланелката е синя, би следвало да я купиш от всякъде, щом отборните символи се поставят после. Но няма как – фирмата е посочена предварително.
Визираните от жената суми не са валидни за цяла България. В някои от клубовете липсват месечни такси (в столични например), другаде спонсори покриват транспорта, треньорът не е взискателен към екипа и т.н. Но си е скъпо. Свищовското село Царевец е своеобразен футболен рай – местната кооперация издържа клуба, поема екипи,
децата тренират без такси
Въпреки това: „Може да ви се струва невероятно, но 200 – 300 лв. отиват. Обувки, тениски, анцузи… - всеки ден тренират, трябва да се купува. Единия месец може да дам 100 лв., но другия е доста повече“. Калкулацията е на Вера Блажева, чийто 12-годишен син играе в Царевец.
Малко уточнение за всеки, който не следи отблизо футбола: тренировъчният процес отдавна не е организиран само в ЦСКА, „Левски“, „Етър“, „Дунав“ „Черноморец“…, тоест в добре познатите клубове. В големите градове, където е съсредоточена все по-голяма част от населението, функционират десетки малки школи. Само че
голямото предлагане очевидно не смъква цените
до поносими нива. Разходите сами по себе си имат любопитен тренд в годините назад. 43-годишният Александър Александров от Свищов е тренирал през социализма в местния „Академик“, спомня си единствено покупка на бутонки. „Едно време моето поколение сме станали футболисти без пари“, твърди в споменатото изявление (БНТ) и Ивелин Попов. Той е роден през 1987 г., тоест говори за периода след средата на 90-те в София, където израства. Малко по-младият от него добричлия Стефан Крумов, стигнал до юношите на „Добруджа“, заяви пред „Сега“, че и той не е плащал големи суми. Тези примери показват, че не само през социализма, но и дълго време след него
тренировките са били на достъпни цени
Варненката Елена Петрова, чието дете се е занимавало в местния „Спартак“ през 2007 г., си спомня обаче за немалко разходи , включително турнир в Гърция - някъде в този период скъпотията прави прощъпалник. Днес се е развихрила, няма спор. Майка от Стара Загора например сподели, че в един от клубовете в града родителите плащат за екипи, дрехи, транспорт, а в другия - за 3-4 турнира на сезон.
„Синът ми е вратар, ръкавиците ги купуваме ние. Има и по-евтини, и по-скъпи, цената е за сметка на качеството. Вкъщи сме се разбрали на всеки празник да се подаряват ръкавици“, каза пък жена от съседен град (и двете пожелаха анонимност). Преди време отборът на момчето трябвало да ходи в Турция на турнир, но пътуването се провалило, защото родителите
не могли да отделят нужните средства
Най-добре сравнение „преди и сега“ може да направи свищовлията Александров, тъй като 9-годишният му син върви след него по терените: „Казвам ви, само бутонки купувахме навремето, нищо друго. Ходехме на лагери, но родителите даже не разбираха за тях, никой не ги търсеше за суми. Сега таксата в Свищов е 30 лв. на дете. Може да ви се струва малка, но повечето хора в града са на минимална заплата – малка ли е в действителност? Разходите са над 100 лв. на месец без турнирите. А с тях… - не съм изчислявал и по-добре да не го правя. Веднъж един турнир ни излезе 2000 лв. - пътувах с детето, може ли да го оставиш самичко няколко дни в друг град на такава възраст? А турнири се провеждат постоянно – и близо, и далеч“.
Други събеседници също споделиха, че придружават отбора, защото
е рисковано 8-9-годишно дете да ходи на няколкодневни състезания
без родител. А да не забравяме - в тази възраст турнирите са най-чести.
Ето как се оказва, че Ивелин Попов не е преувеличил. Някъде със сигурност тренировките костват по-малко от 300-400 лв. на месец, но навсякъде сумата е значителна спрямо обичайния доход. Случайно или не, упадъкът на българския футбол върви успоредно с тази нарастваща пропаст между разходи и възможности.
Потърсихме няколко собственици на школи от страната, те отказаха коментар. Всъщност може ли тренировъчният процес да се осъществява без или с по-малко турнири, след като за тях отива огромният разход? Отговорът едва ли е еднозначен, ясно е едно – турнирите са прекрасен бизнес.
Наред с цялата добре позната действителност, има още нещо, което
незабележимо някак „от само себе си“ оскъпява
тренировъчните занимания – поне спрямо минали периоди. Ето случка от Варна, показателна със сигурност и за други градове: между блоковете в кв.„Левски“ десетилетия се простираше огромно тревно пространство. Макар тревата да бе най-обикновена, деца от „Черно море“ тренираха на него. Постепенно пространството бе занемарено, в краищата му се появиха жилищни кооперации (друга болна тема), но игрището все пак оцеля, а в момента община Варна изгражда върху него „мултифункционален спортен комплекс“ – с изкуствен терен за футбол, площадки за други спортове, катерушки, съблекални…, вероятно и кафене за радост на родителите ще има. Всички тези придобивки са прекрасни, само дето изкуственият терен изисква втори вид футболни обувки. Входът за комплекса пък ще е платен, което ще се отрази на таксите. Преди децата играеха на обикновена трева, без душове и съблекални –
спартански, но пък евтино,
сега - в „модерен“ комплекс, но скъпо – така неусетно прогресът и удобствата са повлекли парите след себе си.
Прогрес, модерност, удобства…- срещат се, разбира се, в несравнимо по-големи мащаби из други ъгълчета на Стария континент. Но бариера ли са те пред децата там? Не.
„Синът ми тренира към два клуба. Единият е „Фелпхам колтс“, плащаме само членски внос от 95 паунда за година. Даваме и за обувки около 20 паунда. Тренировки, екипи, участия в мачове - безплатни са. Другият е „Портсмут“, където цената е 4 паунда на седмица“, заяви Емилия Маджарова, живееща във Великобритания. Тя съобщи и за дребни суми, които се дават за терен в зала, ако вали.
„Спрямо дохода е нищо“,
категорично е тя. Момчето ѝ е на 7 години, не ходи по турнири заради малката си възраст (обратно на практиката в България). Синовете на нейна колежка са по-големи, участват в състезания, но повечето от тях са безплатни или на символични цени. Така или иначе при минимална ставка на заплата от 8.21 паунда на час (толкова е в момента на Острова) разходите са нищожни.
Минималното възнаграждение в Испания пък е 1050 евро на месец. Таня Георгиева, която живее в Палма де Майорка, разказва: „Синът ми е на 12 години, вратар. Тренира от 5-годишен. Най-напред започна в едно село на 20-ина километра, таксата бе 360 евро на година. Предоставяха ни раница, зимно яке, два екипа за трениране, един за мачове, суичър за студено време, ветровка... Купувахме бутонките и ръкавиците. После премина в по-голям клуб, таксата бе 600 евро на година, 500 с отстъпка - отново същите неща осигуряваха. Сега е вратар в „Майорка“, децата се подбират там, не плащаме никакви такси. Участвали сме в множество турнири, те са непрекъснато, нищо не даваме за тях – от родителите се изисква
просто да оставят детето на летището“
В по-големи клубове, като „Валенсия“ например, таксата е 1000 евро на година. И пак е незначителна спрямо дохода. Така българският детски футбол, сравнен с европейския, се оказва в менгемето, характерно за другите сфери от живота ни - всичко струва някакви пари, но в развитите държави са джобни спрямо заплатите.
Има ли изход? Може би да. „Когато бях ръководител, нищо не се плащаше, така че сигурно има начин, трябва да се помисли. Някои клубове не вземат такси или родителите дават по-малко от споменатите от вас пари - това зависи от стратегията на самия клуб, от собственика“, заяви Валентин Михов, президент на ЦСКА в началото на 90-те и на БФС при „златното поколение“. Според него и
държавата може да диверсифицира разходите си,
финансирайки школите. "Едно е например средствата да отиват за строителство на стадиони, друго е за намаляване на таксите на децата“, заяви Михов.
Така или иначе промяна трябва да има. Всяко дете в Англия има шанс да се превърне в Линекер, в Испания – в Иниеста. Бедното момче в България обаче може да е Стоичков единствено в мечтите си. Футболът ни съхне от корен.
ОЩЕ ЦЕНИ
Големи европейски клубове организират периодично лагери у нас. Това с т.нар. кампове. Ето цените за петдневния лагер на италианския „Интер“ в морския град Бяла следващото лято: 850 лв. с пълен пансион, 650 лв. без; 950 лв. и 750 лв. при късно записване; 750 лв. и 550 лв. при ранно и т.н. В интернет пък могат да се намерят оферти за индивидуални занимания на 4-годишни деца – 30 лв. за 45 минути. Бизнесът върви с пълна пара.
