Някои определиха избора на нов министър на правосъдието като „провокация“. Към „общественото мнение“ и „юридическата общност“. И като тест за това „докъде може да стигне търпението на българските граждани“. Не съм сигурен доколко тук въобще може да се говори за някаква „общност“. Или за критична маса от „граждани“, в тесния смисъл на думата, чието (не)търпение да има някакво значение. Не съм сигурен и дали на преобладаващото „обществено мнение“ такива назначения изобщо му правят впечатление. То по-скоро отдавна е свикнало с тях.

Защото става дума не за някакъв случаен инцидент, а за отдавнашна и трайна низходяща тенденция. За нея си струва да се говори, въпреки че вече е казано много. Защото става дума за това в какви ръце е управлението на държавата. А и конкретният случай е емблематичен, своеобразна кулминация в тази тенденция - без, разбира се, да се надяваме, че тя е стигнала дъното.

Накратко можем да опишем тази тенденция така: някога министрите ги избираха на „едно кръстовище“, днес положението е още по-лошо. 

Без морални граници

На ключови места в държавата се издигат хора, за които моралът е нещо, което може да бъде разтегляно безкрайно, неограничено и във всички посоки („с оглед на ситуацията и на възприятието“, както каза тези дни новият министър). Те имат убеждения и принципи, които обаче са различни за всеки конкретен случай. Затова с лекота и ентусиазъм сменят каузите и господарите си. Това е някакъв натурален, кристално чист кариеризъм, който вечно вика за тия, дето побеждават (респ. плащат), и който, без да му мигне окото, минава ту в единия, ту в другия отбор.

Например днес се представяш като младото лице на автентичната десница, утре се оказваш парламентарно „острие“ на левицата. Може и обратното – днес си общински съветник от левицата, утре безрезервно прегръщаш каузата на десницата, понеже такива били „изискванията на хората“. Или: днес наричаш управляващите „шайка“ и им предричаш „разпити в прокуратурата, съдебна скамейка и затвор”, а от утре - вече част от тях - денонощно си на амбразурата като техен „дежурен“ защитник.

Без професионални граници

За лица с подобен интегритет, естествено, няма и професионални граници, които да не могат да бъдат прекрачени. Партийната повеля, както и всякакви други прикрити зад нея частни интереси в една или друга област - от антикорупцията и съдебната система до строителството и екологията - са над принципите на правото, а често пъти и  над здравия разум. Това са хора, които са способни да изнамерят политическа аргументация за всичко – дори и за най-абсурдната и незащитима идея. А след това, ако се наложи, със същия ентусиазъм, сякаш нищо не е било, да аргументират и точно обратното.

Новият министър на правосъдието е автор на крилатата фраза "поел съм грижата да бъда предложител на тези идеи". "Такова право, каквото Народното събрание създава, ние не сме учили", отговориха му навремето голяма група адвокати. Но така или иначе им се налага да го учат, защото списъкът на поръчковите подвизи в калното поле на законодателството е безкраен. Днес убедено вадиш общинските съветници от обхвата на антикорупционния закон, а утре - още по-убедено ги връщаш. Днес премахваш преференциалното гласуване, защото така било логично, а утре изнамираш нова логика, по силата на която да го върнеш. Или: бодро обещаваш да изпълниш всички препоръки в мониторинговия доклад за правосъдието и вътрешния ред, след като преди това системно си се правел, че не забелязваш или си заобикалял тези препоръки.

Някои, запознати по-добре и отвътре, говорят за „виртуозност в лобисткото законодателство“. Да, сигурно е налице известна сръчност. Погледнато отстрани обаче, нещата изглеждат по-скоро така: в тая работа задълбочената професионална компетентност и високият интелектуален потенциал биха били пречка. На нашите „виртуози“ в това отношение не им пречи нищо.

Няма хора?

Защо по високите места в държавната йерархия се издигат (предимно) такива хора? Няма ли други? Има, но те не отговарят на преобладаващото търсене на партийно-политически пазар. А и нещата са докарани дотам, че хората, които уважават себе си, ценят достойнството и свободата си и нито искат, нито могат да правят всекидневни компромиси с морала и професията си, за нищо на света не биха се хванали с тая работа.

Някои от тях, разбира се, не са се отказали от опитите да променят нещата с личното си участие в политиката - ще ги откриете тук-там в някои малки партии. Но пък тези партии сякаш са обречени да са вечно далеч от управлението, понеже избирателите не ги забелязват. Причините за това са друга тема.