Quantcast
Българската интелигенция - шизофренична между Ганю и Левски | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Българската интелигенция - шизофренична между Ганю и Левски

Пустота и безцветност остава за душата между полюсите
2 460

Думам отколе за наличието сред част от българската интелигенция - и то сред по-голямата й част, на нехаресване, окайване, безутешност чак, че е точно българска интелигенция. Наричам това "синдром на Алеко", тъй като Щастливеца - с цялата си отстраненост и понякога дори отвратеност от българското такова, каквото е било по негово време, дава началото на тези ситуации на нехаресване, окайване, безутешност... Направил го обаче толкова талантливо, по такъв превъзходен начин, че някак е принудил българските уж по-възвишени и по-учени люде да бягат и да се гнусят от българското. И затова търчат навсякъде по света добри примери да дирят и към тях да се прилепват: 


кой възхвалява руснаци, кой германци, кой румънци, кой поляци, кой японци


По времето на социализма Людмила Живкова чак до Индия отиде мъдрост да почерпи, сякаш си нямаме своя. Ама нейсе, запуши я, както е рекъл прочутият Бай. Засега май само китайците не сме тръгнали да величаем, ала що е време - пред нас е...
Цялата тази неприязненост рефлектира и върху по-обикновения българин, той също се заразява от нея и се чуди къде да свре българското си, че да не вижда много-много. Затова и той си позволява всичкото черно, що открива в душата си, да го струпва с цялата си сила върху недостойната фигура на Бай Ганю - той да дърпа и тегли впряга на българските недостатъци. Има ли нещо нередно, нещо несгодно ни, което поставя и нас, страната ни, и държавата ни в съмнителна светлина - отдаваме го на байганювското в нас; с него някак хем се оправдаваме, хем се обвиняваме. Малко шизофренна позиция, ама така е при травмите - избива ги и на патология и лудост.
Но пък не можеш в същото време все да си на нож със себе си, все да се ненавиждаш, самообругаваш и кориш. Какво прави тогава българинът? Намира в миналото си достойни личности, на които да се прекланя и които да тика напред, че "и ний сме дали нещо на светът". Слава богу, както във всяка национална история и ние имаме много такива достойни люде, като се започне от княз Борис I Покръстител, провидял в учениците на Кирил и Методий шанса страната му да се сдобие с културна независимост от Византия, до героите от борбите за национално освобождение. Особено силно се прекланяме пред Васил Левски, Дякона, този безсребреник и отдаденик на народното дело, към когото сме изградили истински култ. Особено обичат държавните и политическите мъже и жени да се обграждат с негови портрети, сякаш като са по-близо до него,


мнозинството повече ще им вярва и ще ги облажава


На 19 февруари (действителната дата обаче е 18 февруари), когато се чества годишнина от кончината му, покрай паметника на Апостола в столицата, изграден по проект на чеха Антонин Колар, тържествата са особено пищни. За рождения му ден сякаш са повечко прибрани и скромни. Което, между другото, говори много за изповядваната от нас религия към българските национални герои: те трябва да са жертви, насилствено да е прекъснат животът им, ако не е станало така, не сме чак такива техни почитатели. Прочее, един от много добрите познавачи на българската масова психика, писателят Николай Хайтов (от чието рождение на 15 септември т.г. се навършиха 100 години), отлично е разбрал тази ни склонност, затова и в края на сериала за капитан Петко войвода поборникът от Доганхисар е представен как юнашки развява знаме от покрива на варненската си къща, изправяйки се с голи гърди срещу гоненията, на които го подлага Стефан Стамболов. И да, вярно, той лежи в затвора, измъчван е и е ограбен, но идеята, която трябва да се внуши, е, че геройски пада в неравна борба, а не склопва очи мирно и тихо в леглото си. Българските герои биват оприличавани донякъде на саможертвата на Иисус Христос, а най-характерно е това при възприемането на личността на Васил Левски. Цялата иконография, заела се да създаде негов адекватен на делото му образ, залага на тази аналогия - че Левски е Христос. Една картина от 1987 г. на художника Пламен Вълчев е особено показателна в това отношение: Дякона се е облегнал на стената - вероятно стената на килията, скръстил е ръцете си отпред, гледа тъжно и обречено - жертвен агнец. Дечко Узунов пък рисува през 1973 г. - за 100-годишнината от обесването му, известното платно "Огърлица на безсмъртието", на което по идентичен почти начин Апостола е повече жертва, отколкото левент-юнак. Прочее, има дори киносценарий за Васил Левски, на Константин Дуфев, който така се и нарича: "Българският Христос". Идеята тръгнала от едни думи на Константин Величков, изречени още в края на ХIХ век, според когото 


Бог бил възложил на Дякона велика мисия - "Да бъде българският Христос".


И ето в крайна сметка какво се получава: всичкото черно свое българинът изсипва върху Бай Ганю, а всичкото бяло - което, както знаем, съдържа в себе си всички цветове, върху борците ни за национално освобождение и така за него, горкият той, не остава никакъв цвят; безцветен е, празен и пуст. Тази обезцветена и опустяла душа трябва с нещо да се запълни и се получава както при българската интелигенция, но вече не заради нежеланието да си българин, а заради тежката участ да си празен и кух; с други думи, запълва се тази душа с всякакви чужбински реалии, с всякакви добри примери и еталони, идещи отвън. Затова сме ние толкова склонни да се прекланяме пред чужди образци, да сме повече американци от американците, повече руснаци от руснаците, повече французи от французите и тъй нататък, да не изреждам. Не зная, впрочем, за друг народ, за който висша проява на патриотизъм е любовта към друга държава; не зная също за други представители на своята народност, които така лесно и безпроблемно да се отказват от националната си идентичност, когато заживеят в чужбина. Общо място е твърдението, че там българите много-много не си помагат, странят един от друг, всеки се спасява и се урежда поединично, самосиндикално. Цялото това чуждопоклонничество идва тъкмо от там: сринали сме Бай Ганю в черното пъкло и всичко лошо хвърляме там, въздигнали сме Левски, Ботев и много още герои, с които изобилства българската история, в светлото небе и всичко бяло, цветно, шарено, искрящо и блестящо сме отдали тям. И ние - бидейки вече празни отвътре - се запълваме с всякакви евтини мъниста, пристигнали при нас от другаде. За тях е важно да са чуждоземни, щото нашите не ги признаваме - чуждото мънисто е по-мънисто.
За първата ни черта - да не се харесваме, ама никак, много ми е говорила сръбската преводачка от български Ивана Стоичков, за втората един друг обичащ България чужденец, професорът от университета в Лийдс Майкъл Холман казва: "Българите много уважават героическите подвизи. Избират някого - Ботев, Раковски, Левски - и от тях правят икони. Но иконата си е икона, иконата се намира на стената, иконата е Левски, но аз не съм Левски! Ако много правиш такива герои, това някак си лошо влияе на общата психика. Трябва сам да си смел. В противен случай тогава уважението към героя остава само на думи!" 

Още

"Левски" на левскарите" е взаимноизгодна сделка
Стоилов обяви още един ненужен в "Левски"

18.05.2022

786
БФС глоби сурово финалистите за купата - общо с 20 600 лв.

17.05.2022

152