От години се говори, че гражданите на Северна Македония кандидатстват масово за наши паспорти не защото внезапно са преоткрили българските си корени, а просто защото търсят врата към Европейския съюз. Звучи логично – не може цял един народ да бъде възпитаван в продължение на десетилетия във враждебност спрямо друг и да очакваме, че това ще се промени с едно щракване на пръстите само защото “комунизмът си отиде”. Пък и не можем да виним македонците, че искат да намерят път за бягство от окаяното съществуване, което им предлага собствената им държава – една от малкото в Европа, за която уверено можем да твърдим, че се намира в по-жалко състояние от нашата.
От тази гледна точка беше неизбежно в Скопие да дойдат на власт политици, които да гледат на България по същия прагматичен начин, както молителите за “бугарски пасоши” – като удобно отворен вход към мечтаните ЕС и НАТО. Просто няма друга страна като нашата, която лекомислено да окаже подобна услуга на македонската държава само заради сантиментално-романтичните чувства, с които огромно множество българи гледат на общото ни минало.
Такъв политик се оказа Зоран Заев, който стана министър-председател през 2017 г. За отрицателно време той преобърна десетилетната външна политика на своята страна спрямо България и Гърция, правейки им сериозни отстъпки, за да подсигури тяхната подкрепа за евроатлантическата интеграция на македонската държава. Подписа двустранни договори, които българските и гръцките лидери в лицето на премиерите Бойко Борисов и Алексис Ципрас приветстваха като ново начало в междудържавните отношения. Не се поколеба дори да преименува страната на Северна Македония, за да постигне компромис с Атина, която беше абсолютно неотстъпчива по въпроса за името.
Всичко стана толкова бързо и внезапно, че българските управляващи изобщо не се замислиха,
че общество като македонското, възпитавано в продължение на поколения в непримиримост и ненавист към България, може да не възприеме тези промени и да им окаже сериозна съпротива. Борисов подписа договора за добросъседство със Заев през август 2017 г. и след създаването на предвидената в документа двустранна комисия по спорните въпроси в историята и образованието, доволно констатира, че работата на политиците е приключена, а оттук нататък щафетата поемат тесните специалисти – историци, дипломати и др. “Аз имам принцип: историята да я оставим на историците. Те да спорят, те да се доказват кое първо, кое второ. За нас е важно между София и Скопие, между Скопие и Благоевград. Защото магистралата Струма - София - Солун дава големи възможности да направим инфраструктурни проекти, да има магистрала, да има жп линия и това да кръстоса Балканите във всички посоки ... Това гарантира бизнеса, туризма, високи доходи, движение на хора, които да видят всеки един от нас на какъв етап от развитие е”, обясняваше тогава Борисов.
Този подход целеше всички драматични въпроси, които тормозеха българо-македонските отношения – кражбата на история, изкуственият характер на македонския език, агресивният антибългаризъм, да бъдат извадени от полето на оперативната политика. То трябваше да бъде запазено за икономически проекти – градеж на инфраструктура, развитие на бизнес, улесняване на туристическия поток и др. За останалото имаме комисията, тя да се оправя, смяташе Борисов. В същата посока текат мислите му и досега. “Някой като каже: историята ще ни вземат! Коя история ще ни вземат? „Тодор Александров“ няма да е булевард в София ли? Вдигаме такъв шум и истерия за неща, които в ежедневието нямат никакво значение. Затова милите ми колеги от Македония да седнат, да се съгласят с това, което нашата комисия от историци иска, за да ми развържат ръцете да им помагам”, палеше се премиерът през октомври т.г.
По това време обаче отдавна беше станало ясно, че нещата изобщо няма да станат толкова лесно, колкото си въобразяваше Борисов – подписваме за добросъседството, комисията се разбира за нещата, за които “вдигаме шум и истерия”, Скопие започва да се евроинтегрира и всички заедно караме по новите аутобани – македонците към нашето Черно море, а ние през тяхната страна към Адриатика. През изминалите две години политическото напрежение в Северна Македония беше огромно и основен фактор за него бяха драстичните за местната общественост отстъпки, които Заев направи на България и Гърция. Тези настроения намериха израз в агресивната антибългарска реторика на македонски опозиционни сили като ВМРО-ДПМНЕ, които яростно се противопоставиха на новата политика на Заев спрямо балканските му съседи. Самият македонски премиер също се подхлъзваше по националистически настроеното обществено мнение и добросъседският тон в изявленията му спрямо България понякога заглъхваше (което можеше да се очаква – неговата партия Социалдемократически съюз на Македония е политическият наследник на македонския югокомунизъм).
В същото време България не спря всячески да бута своята неблагодарна съседка на запад
Българското председателство на ЕС през 2018 г. на практика премина изцяло под мотото да се интегрират максимално бързо Западните Балкани. А когато у нас се говори за тази част от полуострова, всеки разбира преди всичко Македония. И след председателството дипломатическата подкрепа, която София оказваше на Скопие не секна. Външният министър Екатерина Захариева дори се скара на европейските лидери през септември т.г., че не изпълняват обещанията си към страните от Западните Балкани. "Време е лидерите в ЕС да спрат да мислят само за вътрешнополитическите си проблеми, а да бъдат смели и да решат да започнат преговори за членство в ЕС с Република Северна Македония и Република Албания ... Моето послание сега към колегите от ЕС е, че ако не можем да изпълняваме обещанията си, по-добре да не ги поемаме. Не мога вече да бъда дипломатична”, избухна Захариева.
Чак в началото на октомври, буквално две седмици преди среща на външните министри от ЕС, на която се очакваше Скопие и Тирана да получат дата за начало на преговори, българските държавници решиха, че е необходимо да направят на комшиите демонстрация в стил „силата е с нас”. След разговори с президента Румен Радев правителството огласи позиция, в която подробно изреди изискванията, които Северна Македония трябва да изпълни, за да получи подкрепата на българската страна за своята евроинтеграция. Тези условия бяха закрепени чрез договора за добросъседство и повторното им разписване ясно демонстрира, че фундаментална промяна в двустранните отношения няма.
На споменатата среща на водещите дипломати от ЕС обаче надеждите на Скопие бяха попарени заради съпротивата на френския президент Еманюел Макрон срещу поредно разширяване на съюза. Така югозападната ни съседка загуби основния стимул да поддържа фасадата на добросъседството. Това пролича почти веднага в поведението на македонските представители в смесената комисия, които в края на ноември безцеремонно и едностранно прекратиха своето участие с оправданието, че през април 2020 г. в страната им предстоят поредните предсрочни парламентарни избори. Всъщност изборите послужиха като претекст за оттеглянето им от тъпчещия на едно място орган. Българските им колеги признаха, че са обезсърчени от постигнатите „незначителни” компромиси. И по-лошо – посочиха, че македонските представители дори оспорват формулировката „обща история”, заложена в договора за добросъседство.
Това е окончателният сигнал, че комисията е изчерпана (ако въобще поначало е имала някакъв потенциал). Във всички политически изявления досега – и на българските, и на македонските лидери, се залагаше преди всичко на думичката „общо” – споделената история, минало, култура, че и бъдеще дори. Сега обаче специалистите, натоварени да открият „общото”, са откровени, че не могат сами да постигнат повече. От македонска страна липсва дори и желание за напредък. Оттеглянето на нейните представители от комисията не може да стане, ако техните политически лидери и институции не са им дали „зелена светлина”. При това положение съвсем естествено българските членове на органа призоваха родните политици да се намесят. „Опитахме да направим каквото можем, сега нещата се пренасят на политическо ниво”, заяви българският съпредседател на комисията проф. Ангел Димитров.
След позицията на правителството на Борисов, която беше подкрепена и с официална декларация на Народното събрание, нашите управленци на практика почти изчерпаха вариантите си за действие. Остава крайният – да се измени договорът за добросъседство.
Още преди две години беше очевидно, че България допусна грешка като не възприе подхода на Гърция
Атина се погрижи в двустранното споразумение да бъдат детайлно дефинирани термините "Македония" и "македонски" и принуди Скопие да преразгледа статута на своите паметници, държавни сгради и инфраструктура и да "предприеме съответните коригиращи действия", ако попадат на територията на елинската култура и история. Ние обаче оставихме тази работа на един маломерен двустранен орган, с който комшиите очевидно нямат намерение да се съобразяват.
Скопие е показало, че е достатъчно адаптивно – преди 30 години беше Социалистическа Република Македония, след това стана БЮРМ, а сега е Северна Македония. За да постигнем своето обаче, се изисква дипломатическа твърдост, както и държавническа и политическа воля от страна на основните институции – президента Румен Радев, правителството на Бойко Борисов и Народното събрание. Засега обаче няма признаци, че някой дори ще си мръдне пръста.
