Изглеждаше, че сме прежалили България. Обезсърчени, угнетени под ненаситното туловище на властта, което нищо не може да отмести. Пропит от лъжа, от демагогия и далавера, българският въздух от години е труден за вдишване. Гърдите на поколенията от прехода са разтерзани като при коронавирус. Хляб и въздух – това е печалният български дефицит. И този негоден, омърсен въздух изгони децата ни, разпръсна ги по света. Питал съм патетично неведнъж: възможно ли е днес, ако в България засвири тръба, да се притекат сънародниците от далечни брегове, както през войните за национално обединение българските емигранти от двете Америки са се стичали в Нови Орлеан, откъдето са тръгвали корабите за Европа – за да се бият и да умират под родните знамена. Толкова бях уверен, че суровите десетилетия са изстудили откъснатите от бащината земя сърца, че днес съм шокиран, но и окрилен. Тук са децата, днешните войници на свободата, а които не са тук, развяха знаме по света. Управниците откога лаят, че няма обединител на нацията.
Е, сега има – свободата ще ни обедини. Дори и като мечта
Харесвам тези демонстранти, които някои телевизии невинно наричат „тълпа”. Те протестират някак ведро, оптимистично, духът им се предава и на нас, „местните”. Гневът не е най-горещото чувство в този протест. Вкусили действителна демокрация по широкия свят, те вярват, че народният глас има тежест и техните несъгласия ще променят страната. Защото така е разумно. Защото така е честно. Дори като не съм сигурен, че точно този път вярата им ще бъде потвърдена, знам, че тя, ако не обнови държавата, ще обнови народа. Ние самите, огромното количество на площада, сякаш забравяме непоправимостта на пораженията от прехода. На границата на новия век един от най-възторжените демократи от моя кръг, демократ по рождение, художникът Светлозар Писаров ми довери: „Нищо не се получи, защото в България е унищожена масата на честните хора. Без честни хора никакви промени не могат да се случат.” Две десетилетия упорито цитирам тези думи. Истината в тях не гасне. След целенасоченото пречупване, изолиране и буквално изчегъртване на честните граждани от българския живот, днес площадът опитва да събере и уплътни техните редици. Те ще са необходими за промяната, на която страната се надява.
Когато великият български музикант Васко Абаджиев бил малко момче, той изпитвал силна физическа болка от всеки фалшив тон, прозвучал наблизо. България има нужда от такива хора, с непоносимост към фалша, хора, които ги боли от лъжата и демагогията около нас. Разпознавам на площада много такива българи. Въпросът е какви ще бъдем и след като протестът се разпусне. Независимо как ще завърши.
А има много работа, може би за десетилетия. Нищо няма да приключи с едни оставки. Държавата е изтърбушена отвътре, ограбена, обърната в кюлчета и пачки. Дори Европа, за другите покровител и благодетел, при нас е в ролята на разрушител на икономиката. Навсякъде правителствата покрадват, но се борят за развитие на производството, за нови мощности, за реално правосъдие, за образование и за защита на труда. Това в крайна сметка увеличава постъпленията в хазната, а оттам – и криминалния пай на управляващите. Тук това бе фатално занемарено – стигат им и готовите европейски пари. Вместо разумна грижа за националното стопанство – най-обикновен хайдутлук. И непознато за европейската общност изоставане в напредъка и жизненото равнище. За културното ще си мълча – ще ми припишат конфликт на интереси.
В България не действат най-обикновените закони на общественото развитие
За честния подбор, в който даровитите и трудолюбивите изпреварват, вървят напред. Тук номенклатурата се формира по произход и чрез най-банална шуробаджанащина, партийната принадлежност заменя полезните качества, инкубаторът за калинки запушва всички прилични позиции. Това лишава страната от талантливи и високообразовани кадри, от каквито тя неотложно се нуждае, а младите хора – от справедлив шанс в живота, от пълноценна реализация на техните образователни усърдия. Днес те не са готови да простят това.
За да не се притесним, че в България освобождението винаги идва от чужбина, нека се вгледаме внимателно: хиляди млади дами и господа от нашите университети, от тукашните „фабрики и канцеларии” вървят с връстниците си от странство. Те имат един облик, една и съща цел. Разпиляла децата си през граници и разстояния, страната е успяла да отгледа единно в своя порив поколение – да се посвети на нейната съдба.
Занемарената и обвита в неправда държава днес е несполучлива във всяко отношение, изпаднала в зависимост от външни сили, послушна и подвластна на всякакви внушения и чужди интереси. Недодяланото, самохвално европейско председателство не може да изкупи предателството, което ни бе сторено чрез договора със Северна Македония. Авторите му се отрекоха от идеите и саможертвата на предците, чиито потомци са днес на площада. Техният завет, подигран от злополучната днешна дипломация, е скъпо наследство на младите и на възрастните българи, нравствена сърцевина на цялостното българско самосъзнание. Един подпис, един поклон и... няма го миналото, няма го дълга. Впрочем, в тази точно държава към нашата история се държат също тъй, както северномакедонците се отнасят към нея: бришат, зачеркват, преправят. И заличават за потомците нещо, което е от поколенията с кръв и дело сътворено.
Питам се трябва ли да се пишат тези редове. Нали знаете за онзи, дето разлепвал празни листа по стените. Позиви, обяснил. А те го попитали: защо на тях нищо не пише?
Какво да пише – кипнал човекът – то и така всичко е ясно!
Всичко е ясно. Ясно е, че няма никакъв шанс страната, в която по върховете на властта седят един осъден за клевета (лъжа) премиер и една... политичка, която не знае столицата на Китай. Къде ще я заведат такива кърмчии нашата закъсала държава! Безкултурието и лъжата са национална трагедия в годините на това управление. А когато нацията потърси сметка, първото им решение е да докарат автобуси с подкрепление. Пак добре, защото предишен път докараха прасета.
Всичко е ясно. Демокрацията в България ще трябва да се преоснове. Да се скъса негодната чернова и да се пише наново. Ако още малко закъснеем, ще трябва да се преоснове и държавата.
Площадът ще даде сърцето си на демокрацията и на родината. Каквото и да се случи, хубаво и гордо е да има човек такъв площад в живота си. Дано не им разкажат майките за своите площади, за горчивите елегии на своята младост. Няма го Радой, да им припомни, по обичая си, стихотворението на Далчев за снега:
„...жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките...”
Подобно предупреждение витае и днес над протеста. Но мислите ли, че снегът, когато пада, не знае своята съдба?
А иначе какво? Отново ще ни баламосват с... чакалнята. С чакалнята на еврозоната, за която трябва да сме им признателни до гроб. Но те не знаят, че ние отдавна сме в чакалнята. Ние откога-откога в чакалня си живеем. Чакаме да се разкарат...
21 юли 2020
