47-ото Народно събрание започна с фанфари и големи очаквания. Половин година по-късно една дума стига, за да го опише: слабост. Също както предшествениците си, настоящият парламент се представя лошо в основната си работа – писането на закони. Но като няма закони, поне има зрелища, нали така? Не, дори това няма. Защото сценаристите, които пишат пиесите, разиграващи се в пленарната зала, не проявяват особен талант.
Така изглежда от жалкото представление, на което стана свидетел публиката, заради неуспешния опит на опозицията да свали от поста му зам.-председателя на Народното събрание Мирослав Иванов. Да се чуди човек какво е минавало през главите на депутатите от ГЕРБ-СДС, ДПС и „Възраждане”, когато подхванаха наказателната си акция срещу младия и очевидно неопитен свой колега. Всъщност, ясно е какво са замисляли. Търсеха си повод да дестабилизират парламента. И понеже виждат, че мнозинството се клати дори от полъх на вятъра, се хващат за всяка възможност, която им попадне.
И какво успяха да си намерят този път?
Ами, следното нещастно основание. По време на парламентарен контрол вицепремиерът Асен Василев се изпокара с бившите управляващи и подигравателно ги нарече „Оплаквачки ГЕРБ” заради непрекъснатите им тъжби, че страната пропада по вина на кабинета „Петков”. В отговор Десислава Атанасова – вождът на герберските депутати, придобила показателното прозвище „тежката артилерия на ГЕРБ”, излезе с намерението да разнищи Василев от трибуната. А Мирослав Иванов й спря микрофона.
Причината – Атанасова беше поискала да говори по процедурен въпрос. Това означава, че каквото и да каже, трябва да го адресира към водещия заседанието – в случая Иванов – защото той отговаря за правилното му провеждане. Тя обаче се захвана да прави чисто политическо изявление, насочено към Василев. Иванов реагира съвсем правилно, защото герберката нарушаваше правилата. Бившите управляващи обаче писнаха, че се запушва устата на опозицията.
А това е просто абсурдно – защото именно хората на Бойко Борисов говорят най-много в този парламент. На тях обаче им трябваше претекст, за да разклатят едва пусналата тънки корени четворна коалиция. Затова поискаха главата на Иванов. ДПС и „Възраждане” с готовност се присъединиха – нищо, че на думи са страшни врагове на ГЕРБ. И така се започна.
Иванов сам си беше нарисувал мишена на гърба
няколко седмици по-рано. Това стана на едно от пленарните заседания, когато герберите отново бяха подхванали постоянната си игра на безсмислени процедури, с която нарушават хода на работата. Зам.-шефът на парламента си изпусна нервите и започна да крещи по микрофона на бившите управляващи – а те само това чакаха.
Първо започнаха подигравките – предложиха му успокоително лекарство. После словесният тормоз – дали ще се изпусне отново. За чест на Иванов той започна да се държи по-стабилно. Преценяваше по-внимателно нещата и дори веднъж спря микрофона на един от своите, защото говореше не според процедурата – същото, за което впоследствие му налетяха герберите заради Атанасова. За хората на Борисов обаче това промяната в поведението му нямаше значение – те просто се нуждаеха от жертва.
Пререканията в пленарната зала около искането за оставка продължиха с часове. Както повечето политически дебати, те бяха скучни и протяжни, и не родиха нищо, което да помогне срещу слабостите на парламентарната институция. Напротив, затвърдиха за пореден път неприятната представа на мнозинството от българите за депутатите – че те са свадливи, антипатични хора, които смятат, че като очернят политическите си опоненти, показват, че милеят за народното благо.
Когато всички се замерят едни други с кал, печеливши не може да има.
А и политическите сметки на бившите управляващи не излязоха. С игричката, която разиграха, те дадоха повод – за пръв път от много време насам – на наследниците си във властта да се консолидират. ПП, БСП, ИТН и ДБ, които иначе превърнаха в ежедневие боричканията помежду си, сега се събраха, за да дадат отпор на опозицията. Не защото толкова много си харесват Мирослав Иванов. А защото се осъзнаха като парламентарно мнозинство, което държи юздите на институцията.
Това определено е крачка напред за четворната коалиция. Особено, ако се вземе предвид, че доскоро бяха готови да предадат парламента в ръцете на опонентите си, защото бяха твърде заети да се бъхтят едни други. Може би, малко по малко, започват да узряват политически. Може би усещат, че имат споделени интереси, като парламентарно мнозинство, които трябва да защитават с общи сили.
Това ще се разбере скоро – когато до Народното събрание достигне следващата голяма кадрова промяна (като битката за управителя на БНБ) или бъде засегната сериозна държавна политика (например, отношенията със Северна Македония). Тогава ще стане ясно дали четворката е станала истинска коалиция. Или единството, което ПП, БСП, ИТН и ДБ демонстрираха около историята с Иванов, е просто едно моментно съглашение. Първият вариант означава, че най-накрая ще имаме истинско коалиционно управление, а не няколко политически формации, събрали се, за да си разпределят държавната власт. Вторият ще покаже, че предсрочните избори могат да дойдат дори по-скоро, отколкото се опасяваме.
По-важно от моментната политическа картина е друго измерение на случилото се –
крайно лошото състояние на българския парламентаризъм
За някои хора у нас окаяното ни законодателно събрание е източник на забавление. За повечето обаче е повод за гняв и отчаяние – че за толкова години свободен политически живот не мръднахме и на йота в градежа на диалогични, отговорни и компетентни институции.
Затова мнозина гледат назад, към зората на демокрацията, с възхищение и носталгия – към онова бързо отминало време, когато политиката наистина е изглеждала като едно сурово, дори свирепо състезание на идеологии и ценности. А днес политическият живот им се струва като една спирала на упадък, която само ни отвежда все по-надолу. Време е депутатите да обърнат внимание на тези настроения и да дадат надежда на хората. Дължат им го.
