Медия без
политическа реклама

Сегашна стойност

Чуждестранните инвестиции: малко или как?

Снимка: Архив
Емил Хърсев

Има икономически митове, притчи и легенди, повечето внос, които са пуснали такива яки корени в масовите представи, че са добили силата на предразсъдъци – те пораждат реакции, често несъгласувани, та дори и противни на здравия разум. Такава е легендата за преките чуждестранни инвестиции. Тя гласи, че всяка развиваща се икономика има

 

насъщна нужда от чуждестранен капитал,

 

ама не какъв да е, а пряко инвестиран в местни предприятия под непосредствен контрол на чуждестранния инвеститор. Защото - за разлика от чуждестранния кредит, предоставен на аборигените, който те могат да откраднат, да изядат – като плащат с кредита текущо потребление, - или просто да загубят, като го изсипят в неконкурентоспособни проекти, опитният чуждестранен капиталист първо ще вложи парите си ефективно, а после ще ги пази и умножава. В легендата има и едно второ ниво, скрито като двойно дъно в куфара на контрабандист, пред самите аборигени то не се отваря, но вносителите на демокрация и икономически просперитет знаят, че там е скрито най-ценното познание. Счита се, че преките чуждестранни инвестиции са не само вложение на пари, но и внос на познание, технологии, култура и прочутите западни ценности, от които аборигените имат още по-голяма нужда, отколкото от машини, оборудване и суровини. Затова

 

преките инвестиции са семето на демокрацията,

 

vis vitalis и quinta essentia (жизнената сила и най-тънкият пети алхимичен елемент) на пазарната икономика. Без това семе в никоя изостанала периферна страна не би поникнал спасителният пазар. Тези митове не са точно икономическа наука, а по-скоро някаква нордическа поезия, която скалдове и минезенгер от Международния валутен фонд, Световната банка и по-късните им подражатели, т.нар. международни финансови институции, от десетилетия разнасят по света. С тези песни са откърмени и техните местни адепти, тези рицари пазители на Вашингтонския консенсус и светите догми на правоверната икономическа доктрина. Припомням ви сакралния канон, за да е ясно

 

защо предизвиква такива терзания

 

всяко статистическо проучване, което измери „намаляващи преки чуждестранни инвестиции“. Много е важно този израз, толкова популярен, че вече не се замисляме за значението му, непременно да се поставя в кавички. Защото сам по себе си е лъжа. Самите чуждестранни инвестиции като размер не намаляват. Това, което намаля сериозно спрямо годините на златното инвестиционно пълноводие - 2002-2006, е т.нар. поток на преките инвестиции, т.е. прирастът, сумата на новодобавените през годината преки чуждестранни инвестиции. Този „поток“ се получава, като от новите пари, инвестирани през годината (включително реинвестирани дивиденти и увеличението на финансирането на местните предприятия чрез парични и стокови заеми) извадим дезинвестираното през годината – продадени дялове, намаления на капитала на местните предприятия, погашения на финансирането им от чуждестранния собственик. Вярно,

 

този поток попресъхна

 

през десетилетието на световната депресия, но не е вярно, че „инвестициите непрекъснато намаляват“. Най-ниския дебит на потока измерихме през 2014 г. – 314 млн. евро. За 2017 г. притокът е 1.4 млрд. евро, с 40% увеличение спрямо 2016 г. и на приблизително устойчивото ниво от началото на хилядолетието, като изключим въпросните 3-4 „златни“ години. Освен че попресъхна, потокът загуби и значение. Притокът на преки чуждестранни инвестиции е наполовина по-малък от нетното финансиране от бюджета и фондовете на Евросъюза, но и от нетния трансфер на доходи (погрешно наричан парите от емигрантите) към страната, по мои сметки - над 3 млрд. евро годишно. (В платежния баланс БНБ сочи тези трансфери със сума малко под 1 млрд. евро, но ще припомним, че централната банка отчита само банковите преводи и салдото на касовите трансфери, но по никакъв начин не брои парите, пренасяни в брой по джобове и чанти, още по-малко не следи вноса на доход във вещна форма – автомобили, покъщнина, все по-често и злато.) Освен това

 

част от чуждестранните инвестиции са си наши

 

пари, обиколили широкия свят и върнали се като чужди, за по-сигурно. Как иначе страна като Сейшелите е донор на 3 пъти повече инвестиции в България, напр. от Чехия, чиито фирми продават тока в два от трите разпределителни района. Можем с основание да предположим, че поне 1/3 от всички чуждестранни инвестиции у нас (към 2017 г. 41.3 млрд. евро) са си български пари. И толкова по-добре. Разбира се, митът за свещения пазар е, че чуждестранните инвестиции са най-ценното благо за едва развиваща се страна. Но не е вярно.

 

Чуждестранните инвестиции може да са опасни

 

най-вече във време на криза. Ливанците най-добре знаят това, защото пострадаха най-много. Може би венецуелците ще ги преварят. Точно когато страната има най-голяма нужда от капитал и е ценно всяко работещо предприятие, тъкмо в този момент чуждестранните инвеститори хлопват кепенци, ликвидират си инвестициите и хукват да бягат. Разбирам ги напълно. Във финансите страхът е по-скоро здравословен рефлекс. Техни са си, вземат си ги. Но след ликвидираните инвестиции остава стопанство пустиня. Затова всъщност не е никакъв проблем, че България остава подмината от масовите преки чуждестранни инвестиции, които наводниха Полша, Чехия и Унгария. Там получиха меда, но болезнено усетиха и жилото.