Заради пандемията в продължение на 2 месеца трябваше да си стоим предимно у дома. За това време едно стана пределно ясно – и занапред трябва да сме готови да вършим много неща от вкъщи, ако подобна криза удари отново. За щастие, интернет е достъпен за повечето домакинства у нас. Остава и онези, от чиито услуги се нуждаем, да го ползват.
Бизнесът отдавна напредна в това отношение. Пазаруването и плащането на сметки онлайн е нещо обичайно за много хора. Държавата силно изоставаше. Извънредното положение обаче буквално с ритник принуди институциите да се задвижат – гражданите се нуждаеха от техните услуги, но не можеха да ги получат по обичайния начин. По тази причина много неща трябваше да преминат на дигитални релси. Децата, например, нямаше как да ходят на училище, но не можеха и да спрат да учат. Затова образователният процес трябваше да се пренесе изцяло онлайн. От тази гледна точка пандемията доказа верността на максимата, че всяка криза е също и възможност.
Затова е ужасно разочароващо, че нищо не се прави (и няма да се направи) за въвеждането на дистанционното електронно гласуване. А моментът не може да бъде по-подходящ. Пандемията буквално замрази политическото във всичките му измерения. Повлия включително и на изборите. Великобритания отложи планирания местен вот в страната с една година. Франция се осмели да проведе местни избори в средата на март, когато коронавирусът напредваше безпощадно, и в резултат избирателната активност удари историческо дъно – само 45 процента от гласоподавателите се явиха пред урните. За сравнение на предните избори през 2014 г. са били 63 процента. Очевидно е, че заразата уплаши гражданите.
Много по-интересен случай бяха президентските избори в Полша, които бяха насрочени за 10 май. Въпреки COVID-19, управляващата партия „Право и справедливост” искаше да проведе вота заради прогнозите, че кандидатът й Анджей Дуда ще спечели. За целта правителството дори обяви готовност за избори по пощата. Опозицията обаче се противопостави с аргумента, че времето не стига, за да се организират и проведат честни и прозрачни избори по този начин. Стигна се до следния парадокс – изборите не бяха отложени, но местата за гласуване така и не отвориха врати в изборния ден. Избирателната активност се оказа кръгла нула. „Призрачни избори”, както сполучливо ги определиха чуждите медии.
На човек направо не му се иска и да се замисли какво щеше да се случи в България, ако ни се налагаше да провеждаме избори в тази ситуация. Най-вероятно щяхме да ги отложим – иначе, подобно на поляците, нямаше как да имаме гаранции, че вотът щеше да бъде почтен. Отлагането обаче означава, че управляващите биха останали на власт по-дълго, отколкото им се полага. При влошаване на положението – дори може би неопределено дълго, какъвто закон беше приет в Унгария (и без това в ГЕРБ има страстни почитатели на унгарския премиер Виктор Орбан като депутата Георги Марков). Би било хубаво да имаме вариант да практикуваме демокрацията и при такива кризи, нали?
Да, ама няма да имаме такъв. Това се разбра след като Централната избирателна комисия (ЦИК) публикува пътна карта за въвеждането на е-вота с хоризонт чак до 2023 г. В картата са очертани 10 етапа – от изграждането на системата, тестването й, до изготвянето на анализ на резултатите. В документа дебело се подчертава, че има проблеми, поставящи под въпрос самата идея за електронно гласуване: липсата на национална схема за е-идентификация и отсъствието на държавен орган, който по закон да е задължен да одитира и сертифицира една бъдеща система за гласуване. С други думи, изборните комисари дават да се разбере, че бъдещето на проекта зависи от развитието на електронното управление в държавата като цяло. За да е съвсем ясно, накрая на картата изтъкват, че описаните в документа „бъдещи действия са индикативни и следва да бъдат разглеждани само като обща рамка”.
Можем да виним ЦИК колкото си искаме. В крайна сметка, работата й е не само да организира и провежда избори, но и публично да казва какво може и трябва да се подобри в изборния процес. Комисарите обаче нямат волята нито да защитят е-вота (ако го искат), нито категорично да го отхвърлят (ако не го искат). Отказват да кажат ясно какво мислят по въпроса, криейки се зад оправданието, че са административен орган, който просто изпълнява закона, приет от други. И удобно забравят, че Изборният кодекс титулува комисията като „независим държавен орган”.
Проблемът е, че онези, които са приели закона, са също толкова страхливи, колкото и изпълнителите му. Управляващата партия ГЕРБ от години не прави нищо, за да засили проекта за е-гласуването. В същото време отказва и веднъж завинаги открито да му се противопостави – било защото се страхува от нападки, че възпира прогреса, било поради друга, скрита причина. В същото време при всеки удобен случай сее съмнения в сигурността на способа, за да обоснове отлагането на неговото въвеждане. И така прехвърля осъществяването му към бъдеще, което, най-вероятно, няма никога да настъпи.
Кризата, през която преминахме през последните месеци, може да се повтори отново. При всички случаи трябва да работим, за да подсигурим някаква форма на дистанционно гласуване. Не можем да спрем действието на демокрацията, защото нещо опасно ни държи вкъщи. Направим ли го, не се знае дали ще можем да я стартираме отново.
