Има един сигурен признак, че властта се е самозабравила - когато започне открито да се подиграва на гражданите, без да се страхува, че може да понесе последствия. Управляващите от ГЕРБ отдавна преминаха тази граница. Примери от миналото, ако искаме, можем да изреждаме до посиняване - един от друг по-грозни. Сега, назначавайки ексшефа на държавната антикорупционна комисия Пламен Георгиев за консул в Испания, премиерът Бойко Борисов и хората му отново надскочиха самите себе си по арогантност.
Случаят е толкова скандален, че направо да се чуди човек на какво да се възмущава по-напред. На първо място, разбира се, идва пълната некомпетентност на Георгиев, който няма и бегла представа от консулска работа, а езиковата му подготовка е на равнището на осмокласник. Простичко казано, това означава, че всички отговорности на бъдещия консул ще легнат на раменете на неговите подчинени. А нашите многобройни сънародници във Валенсия ще трябва да се молят да не му се налага да говори публично, за да не се червят, докато го слушат да срича.
На следващо място идва нехайното поведение на правителството. Направо е изумително с какво спокойствие и непукизъм Борисов и неговият кабинет пращат като представител на България в чужда държава човек, чиято публична репутация беше напълно срината заради замесването му в аферата „Апартаментгейт”. Георгиев ще занесе окаляното си име заедно със себе си в Испания. Толкова ли в правителството не се притесняват, че зад гърба му неговите иберийски колеги ще шушукат: „Да, това е онзи с терасата”?
Това обаче са само очевидните страни на казуса. Онова, на което почти не се обръща внимание, е
щетата, която ще понесе българската дипломатическа служба
Външното ни министерство ще трябва да носи бремето (включително репутационно) на поредно политическо назначение, натрапено му, за да се удовлетворят кариерните щения на една компрометирана публична фигура. Някой въобще вълнува ли се колко ниско смъкват подобни случаи нивото на една институция, за която се предполага, че трябва да бъде елитарна? В закона е записано, че дипломатическата служба е „специален вид държавна служба за осъществяване на външната политика и международните отношения на Република България”, която се „изгражда на професионална основа”. Накратко казано, за такава работа се изискват специални хора - като качества, умения, професионализъм и култура. А Георгиев досега с нищо не е показал, че мястото му е в редиците на службата.
Не че компетенциите са фактор, който герберите взимат предвид, когато лансират някого за даден пост. Задграничните назначения отдавна са се превърнали в своеобразна
алтернативна кариерна възможност за приближени
до партията на Борисов. Пример за чудо и приказ е Румяна Бъчварова. По професия социолог, през 2009 г. тя прегърна каузата на Борисов и стана началник на политическия му кабинет. Оттогава насам е неотлъчно до лидера на ГЕРБ, което й подсигури шеметно израстване по стълбицата на властта, чак до министър на вътрешните работи, с което потресе цялата държава. А сега - ново двайсет! - на бърза ръка се преквалифицира като дипломат и замина като посланик в Израел. Как ще се оправя политизираната социоложка в невероятния хаос на Близкия изток - казва ли ти някой?
Но твърде вероятно е мандатът й да премине в безоблачен отдих и да се превърне в отправна точка за дълга (псевдо)дипломатическа кариера. Друг бивш политик - Димитър Абаджиев, показа, че това е напълно възможно под дебелата сянка на Бойко Борисов. През миналото десетилетие Абаджиев придоби съмнителната слава на партиен номад - премина през СДС, ДСБ, РЗС. Щастливата му звезда обаче грейна най-ярко при първото правителство на ГЕРБ, когато беше назначен за представител на България в проектната компания, занимаваща се с мащабния проект за газопровод „Набуко”. След безславния провал на енергийната инициатива Абаджиев намери пристан като генерален консул в Шанхай, след което стана посланик в Любляна. Най-фрапиращото в неговата кариера е, че влезе в дипломатическата история на нашата страна, след като през март т.г. беше определен за първия български посланик в Саудитска Арабия.
На това му се казва безотговорност - да се пращат аматьори в дипломацията
вместо подготвени професионалисти в някои от най-важните държави в света. На правителството обаче и окото му не мигва. Така де, колко струват трудно придобитите умения на специалистите по Близкия изток във външно министерство, когато става въпрос да се подсигури животът на хора като Бъчварова и Абаджиев?
А някой може ли да обясни на какво се дължи дълголетната дипломатическа кариера на Меглена Плугчиева? Бившият зам.-министър на земеделието в кабинета „Сакскобургготски” се уреди на работа във външно министерство още през далечната 2004 г., когато замина не къде да е, а като посланик в Германия. Изкара и още 6 години, представлявайки нашата страна в Швейцария, а сега изведнъж се приземи в Черна гора. Дълго и несъмнено приятно пътуване от Северна Европа до Балканите, без никакъв публичен отчет за приноса й през тези години. А бившият депутат от БСП Младен Червеняков, който изкара един мандат в Черна гора, а сега отиде в Словения? Той какво свърши? Толкова ли е сложно да се отговори на такъв простичък въпрос?
Да се намерят още много подобни примери не е особено трудно. Властта отдавна
злоупотребява с възможността, която дава законът,
да се назначават на дипломатически длъжности хора, които нямат нищо общо с професионалната външнополитическа администрация. Претекстът, който управляващите ползват - че така се ползват „специфични външнополитически профили и компетенции” - принципно е валиден. Изредените по-горе случаи обаче ясно показват, че раздаването на задгранични постове на външни на системата хора по-скоро е политически мотивирана награда за лоялни приближени. Да се говори, че така се задоволяват държавни потребности, като се привличат личности със специални познания и умения за български представители в чужди страни, е просто нагло извъртане на обстоятелствата и на закона.
Подобни практики в крайна сметка смъкват стандартите на дипломатическата служба, която принципно би трябвало да бъде creme de la creme на държавната администрация. Трудно е обаче да привлечеш, а още по-малко да мотивираш най-добрите от най-добрите, когато нечии политически фаворити се пускат по бързата писта до високите постове, без оглед на знания и способности. Така, вместо да бъде високоценена и престижна, професията на дипломата започва да изглежда съвсем евтина. Кого обаче вълнува това, когато трябва да се удържат стабилни основите на партокрацията?
