Всички ще умрем. Това накратко е посланието на "Не поглеждай нагоре" (Don't Look Up) - най-гледания филм на "Нетфликс", докато Омикрон връхлита по света и у нас. Човек би очаквал, че зрителите ще предпочетат за празниците нещо леко и разтоварващо, ако не и "Сам вкъщи", но не - за последната седмица на 2021 и първите дни на 2022 г. апокалиптичната сатира на Адам Маккей, в която комета с големината на Еверест прави Земята на конфети, е стриймвана близо 300 милиона часа (за по-внушителна метрика - в години тези гледания биха се равнявали на повече от 20 000). Съвсем се обърках вече от начините, по които платформата за дигитално гледане мери успехите си - първо бяха брой нови абонати, после брой зрители (когато през март 2020-а коронавирусът ни заключи вкъщи и елементарният екшън с Крис Хемсуърт Extraction постави немислими преди това рекорди), а напоследък - с брой изгледани часове. При близо 2.5 часа продължителност на филма това означава малко над 100 милиона зрители, ако не броим тези, които не са успели да го изтърпят докрай. Ако "Не поглеждай нагоре" беше в кината, такава популярност щеше да му донесе над 1 милиард долара; друг е въпросът, че никога 100 милиона души нямаше да се вдигнат до киносалона, за да отидат да гледат този забавен и посредствен филм. Това е апокалипсис, оразмерен

точно по мярката на диванните експерти,

които целогодишно се замерват с аргументи и обикновени обиди в социалните мрежи.

Съдейки по постовете в тях, "Не поглеждай нагоре" получава възторжен прием и у нас, някои дори побързаха да му предрекат Академични награди заради трептящата актуалност на темите. Но "Оскарите", макар често с политически наклон, никога не са се връчвали за злободневност. Всъщност това е удивително слаб филм за актьорската и креативна мощ, която стои зад него - изброих общо 47 номинации и десет статуетки "Оскар", заслужени от личния състав - от режисьора и сценарист Адам Маккей през рекордьорката Мерил Стрийп, ветераните Леонардо ди Каприо и Кейт Бланшет, та до Дженифър Лорънс, Марк Райлънс и новата надежда Тимъти Шаламе, който тази година не тече само от чешмата. 

"Не поглеждай нагоре" има късмета да излезе във време, когато светът е разтърсван от кризи, най-голямата от тях - пандемията, чийто край се не вижда. Написан всъщност преди COVID-19, той е една от редките истории, в които Холивуд предлага учените да бъдат суперзвезди (има си хас, ако учените изглеждат като Ди Каприо) и очаквано резонира у тези, които се осланят на научния подход в решаването на глобални проблеми. А глупаците на екрана, които не вярват в летящата право към тях комета,

страшно много приличат на ковидиотите,

за които две години по-късно все още "вирус не е изолиран" и продължават да шестват в социалните мрежи с невежеството си. Броя на последните сценарият оптимистично определя като двадесет и няколко процента. 

Всичко останало е до болка познато и ако не вярвате, ето ви един цитат по съвсем друг повод от главния критик на "Варайъти" през вече немислимо далечната 2019 г.: "...днешния обществен дискурс в Америка, която потъва, и виновни затова са... поколението на "милениалите"! Гласоподавателите на Тръмп! Корпорациите, които контролират всичко! Интернет! Фалшивите новини! Видеоигрите! Алчният гнил Холивуд, който поставя фантазията пред реалността!"

Приблизително това са и нещата, които ще намерите три години по-късно в Don't Look Up. Въпреки че Тръмп вече не е на власт, неговата идеологическа съперничка Мерил Стрийп влиза в ролята с апломб и шапка а ла MAGA, а Джона Хил (в ролята на неин син и помощник) внася ярка комедийна нотка като нещо средно между Иванка Тръмп и самия Доналд. Не липсва и злият технологичен гуру (Марк Райлънс), който е нещо средно между отнесения продавач на смартфони Стив Джобс и арогантните покорители на Космоса Мъск и Безос, чието единствено съкровено желание е да станат още по-баснословно богати. 

Какво може да се обърка, ако алчността и корупцията заглушават гласа на науката (в случая - провинциалният професор Ди Каприо и неговата докторантка Лорънс)? То се знае - всичко. 

По отношение на политическата и медийна сатира Адам Маккей доиграва темите от по-задълбочените си (и далеч по-малко гледани) предишни филми "Големият залог" и "Вице" с елементи от "Идиокрация" на Майк Джъдж. Но в наратива му има някои стряскащи разминавания с действителността - коя медия би пропуснала един хубав сочен апокалипсис на първа страница?

Жанрът "апокалипсис за вкъщи" изглежда

особено добре адаптиран към днешната реалност

(а когато глобалното затопляне вземе наистина да блъска по вратата, коронавирусът ще ни се види песен), но успехът на "Не поглеждай нагоре" стъпва върху столетия разкази за края на света. Само от началото на пандемията са заснети десетина подобни сюжета, първи сред които бе безобразно самодейният и опортюнистичен "Пойна птица" (Songbird, продуциран от Майкъл Бей), а по-късно в играта се включиха и редица други звезди като Джордж Клуни (в Midnight Sky), Джерард Бътлър (в "Гренландия") и Том Ханкс (във Finch). През февруари пък мастър разрушителят Роланд Емерих ("Денят на независимостта") планира да стовари Луната върху Земята в Moonfall.

И Емерих, и Майкъл Бей са от хората, които осребряват апокалипсиса систематично още от 90-те, когато почти едновременно излязоха два филма на тема "метеорит трясва Земята със страшна сила". В "Армагедон" Бей изпрати Брус Уилис да се жертва за планетата, докато "Аеросмит" пееха и американски флагове се вееха. Малко по-дълбокият и сантиментален "Смъртоносно влияние", продуциран от "Дриймуъркс" на Спилбърг, се опираше на наследството на две от класиките в жанра "смърноносен космически сблъсък" (без да ги отбелязва в надписите и да им плаща авторски права) - романът на Артър Кларк "Чукът на бога" и лентата When Worlds Collide от 1951 г. Филмът на Ричард Мате печели само награда за специални ефекти и пропуска да се запише в историята на седмото изкуство, но много от елементите в него оформят основите на жанра. Заснет е по творбата на Едуин Балмър и Филип Уайли, която излиза - първо като подлистник в списание, после като книга - в началото на 30-те години - няколко години след шокиращата радиопиеса на Орсън Уелс по "Война на световете" на Х. Уелс. Уайли е учен аматьор и другарува с атомни физици от Калтек, които изпълняват ролята на научни консултанти. Двамата разработват и осъвременената концепция за Ноев ковчег - ракета, която да отведе избрани земляни на сигурно място след катастрофата. (Този елемент е разигран по особено пародиен начин в Don't Look Up, където Стрийп показва татуировката пеперудка на задните си части). 

Първият изобщо филм, показващ подобен сблъсък, обаче е на датчанина Аугуст Блом през 1916 г. Той носи адекватното име "Краят на света" и макар

вдъхновен от преминаването на Халеевата комета

през 1910-а, отразява ужасите от Първата световна война в умовете: метеоритният дъжд изглежда като бомбардировка, а разрушеният град с един-единствен оцелял наподобява много френски градове по същото време. Сто години по-късно (2011) неговият сънародник Ларс фон Триер използва депресията като метафоричен претекст да бумне Земята в "Меланхолия".  

В литературата се страхуват от това много по-отдавна: "Разговорът между Ейрос и Кармион" на готическия киселяк Едгар Алан По описва планетарен апокалипсис още през 1839 г., само 38 години след откриването на първия астероид с помощта на телескоп. Триста години по-рано проповедникът Мартин Лутер е забелязал, че "Когато нещо се движи в небето по необичаен начин, това със сигурност е знак за Божия гняв."

И след като още в началото на коронавирусната заплаха от скука изгледахме всички стари филми за зарази и пандемии - начело със "Заразяване" на Стивън Содърбърг от 2011 г., който изглеждаше като плашещо копие на реалността - очевидно все още се нуждаем от потвърждение на страховете и заблудите си. Що се отнася до "Не поглеждай нагоре", той е най-близо до сърцето на зрителя в края си, предлагайки комай единственото разумно решение, когато всичко друго изглежда загубено - да седнем на маса с най-обичните си.