На връщане от Истанбул премиерът Бойко Борисов зададе преди десетина дни гатанка на очакващите го за новини журналисти. "Това, че президентите на Сърбия, Турция и Русия са преценили да ме поканят, оставям на толкова много анализатори, които от сутрин до вечер ме анализират, защо един малък премиер са го поканили на тази президентска среща." Подаде им и жокер: "Те са държавни глави."
Отговорът, който очакваше да чуе, бе на върха на езика му, но щеше да прозвучи толкова угоднически, че журналистите предпочетоха да замълчат. Желанието му да стърчи над държавния глава Румен Радев не е тайна за никого. Но когато някой важничи нелепо, народът използва друга гатанка:
Защо магарето го канят на сватба?
Отклоняването от протокола не бе случайно и Борисов едва ли е бил много щастлив, въпреки че се самозасипа с хвалби след ритуалното отвиване (надясно?!) на бутафорния кран на газопровода "Турски поток" на 8 януари. Независимо от бодряшкия си тон той бе извикан за учтиво "навиване на гайките", защото го подозират, че има луфтове, които могат да затруднят продължаването на проекта през българска територия. Неговият близък приятел Вежди Рашидов се разбъбри пред БНТ на 12 януари: „България е реално на световната карта, защото премиерът Борисов доказа, че е един изключително талантлив човек, който ходи върху тънък лед. С пътуването си до Америка, с флик-флаковете (задни премятания - б. р.), които прави в Турция, той ходи върху жарава. И то единствено в интерес на българската държава.”
Излиза, че Борисов мъченически балансира върху тънък лед или върху международна жарава за наше добро. Но по този начин рухва неговият триумфализъм, че го канят от Белия дом до истанбулските сараи само за да му изразят възхита от неговите успехи. Въпреки че като творческа натура Рашидов борави с цветист речник, може да се открие и зрънце истина в думите му за душевните терзания на Борисов. Той е неспокоен, защото е подложен на натиск от няколко страни и отвсякъде се чувства уязвим.
Проблемът на нашия премиер
е, че освен за националните интереси трябва да мисли - може би преди всичко - и за личното си политическо и друго оцеляване. Американците, които са най-директни в дипломацията, не крият, че знаят слабите му места и че могат да го ударят точно там. Няма случай, когато са го канили някъде или дори когато са го хвалили за нещо, да не са му напомняли, че ги интересува в същото време и върховенството на закона в България. Това е начин да му кажат, че имат достатъчно сведения за издигналата го клептокрация и лично за неговото минало и настояще, които по всяко време могат да разгласят така, че Борисов да загуби спокойния си сън. Руснаците са още повече наясно с генезиса на българската върхушка, защото нейното създаване стана по съветски олигархичен модел, но в умален вид. За турците също сме като отворена книга по исторически и етнически причини. На Путин и Ердоган не им се налага да напомнят на Борисов какво знаят за него, както прави Тръмп, защото се разбира от само себе си.
В това международно менгеме, когато в България се срещат противоположни интереси на големи сили, може да се предположи, че на премиера не му е лесно.
Той се държи като пехливанин на мазни борби,
където е много важно да се изхлузи от чуждата хватка. Затова хитрува, скрива намеренията си зад фрази, в които всеки да чуе онова, което му се иска. Продължението на "Турски поток" през България внезапно сменя името си на "Балкански поток". Транзитната тръба с вече резервиран капацитет от "Газпром" се обявява за газов хъб, защото теоретически в нея биха могли да постъпват природен газ от Азербайджан и втечнен шистов газ от САЩ. Закупените два руски ядрени реактора за АЕЦ "Белене" се обявяват пред американците за български, защото вече са платени. По същия начин и закупените американски изтребители Ф-16 Блок 70 могат да се представят на руснаците за български.
За успокоение на американците, че онова, което виждат, не е същото, което си мислят, им се казва, че и в двата проекта има място за тяхно техническо участие. А на руснаците се намига, че присъствието на американците е чиста символика. "Няма да се плашите", подхвърля им шеговито Борисов за не толкова символичното американско военно присъствие в България, докато на САЩ плаща авансово 2.2 млрд. лв. накуп за голяма оръжейна сделка, както никой не постъпва по света. Отделно в отношенията с Турция Борисов се представя за доброжелателен балансьор между Анкара и Брюксел, защото има основания да бъде нащрек както Ердоган да не пусне мигранти към българската граница, така и Брюксел да не спре еврофондовете за България.
Хитростта е инструмент на дипломацията, но нашата дипломатическа школа, развивана през последните 10 години от Борисов, реши, че лъжата е връх на дипломацията. Стигна се дотам външната министърка и вицепремиерка Екатерина Захариева да призовава порядъчните българи да се включат масово в кампания за патриотично лъгане на американците чрез фиктивни заявки за визи. Така отказите на визи от американското посолство биха слезли от сегашните близо 10% до минимално допустимите 3% и визовият режим би отпаднал. Трудно е да си представим как се чувства посланичката Херо Мустафа, която така непредпазливо се оставя да бъде прегръщана и целувана от Борисов, и в същото време неговата заместничка
провъзгласява лъжата за държавна политика
Никой не би си позволил подобно нещо, ако вътрешната атмосфера в правителството не го допуска. Борисов разбира, че скритите му мисли избиват наяве, и затова напоследък често говори за прозрачност. На стратегическия диалог САЩ - България, точно преди да отлети за срещата с Путин и Ердоган, той увери, че всичко прави "по възможно най-добрия, прозрачен, публичен начин, който една правова държава изисква“. Но има неща, които предпочита никак да не са прозрачни - главно от собственото му минало и настоящото задкулисие, - и това затруднява толкова много реализацията на каквито и да е големи проекти в България. Те са необходими на страната, защото освен международни ангажименти тя има и собствени интереси. Но за целта премиерът й трябва да бъде лично неуязвим, иначе тя става заложник на неговите страхове. Какъвто е случаят с Борисов, когото охотно канят в чужбина, но не да му искат мнението, а да му спускат задачи и да го включват в забавната част на програмата си.
