Светът и България се намират във важен етап от живота във време на пандемия. Приближава зимата, заразените с COVID-19 нарастват, скоро проблеми ще създава и стандартният грип. Държавите се чудят как да отговорят на предизвикателството, а гражданите им са объркани. По всичко личи, че поне на този етап не се предвиждат нови чутовни общи ограничения. Ключов става контролът спрямо мерки, част от които ги има и сега, а специално за България това отваря рискове. Страната се справи добре в сравнителен план при тоталната пролетна карантина, но сега, когато хората се движат и събират, най-важна е ролята на
твърде съмнителните с ефекта си
контролиращи институции. Допълнителен проблем създава и странното спокойствие на българското правителство – не личи да се е впечатлило от нарастващите случаи.
За да се разбере какво-как се случва или не в България, трябва да се направи по-обща ретроспекция. Тя обяснява и разнопосочните събития в момента в Европа.
Пораженията от коонавируса през зимата в Китай и Италия изплашиха съюза. Още тогава имаше научни и политически възражения дали да се реагира чрез тотална карантина, но се взе решение в нейна полза. Прие се, че здравето ще е приоритетно пред икономиката. След пълното затваряне през пролетта дойде отпускане на мерките и сравнително спокойно лято. Още тогава се знаеше, че новото предизвикателство предстои в навечерието на зимата и през нея.
Междувременно се придобиха някои знания за вируса,
тренираха се начини на лечение, увеличиха се легла, системите се понагласиха спрямо превенцията. Неминуемо с тях обаче останаха несигурността и въпросителните. Стесниха се и действията спрямо ново пълно затваряне - как да го наложиш, след като ще удвои и без това огромните икономически поражения от първото? В такава ситуация никой не може да посочи със сигурност вярното решение, взема се просто едно от възможните. То към момента очевидно е в полза на икономиката пред здравето. Съобщи го гръцкият премиер Кириакос Мицотакис в началото на октомври: „Има общо съгласие поне между европейските страни, че е много трудно,
почти немислимо да се премине към второ пълно блокиране”
Той добави, че може да се налагат локални карантини, да се предприемат действия в отделни сфери и завърши с уточнението, че никой не може да гарантира ефикасността на намеренията. С една дума – не знаем как ще е, но се надяваме да сме малко по-подготвени и ще опитваме това, което през март се реши, че е невъзможно. Действа се на микро ниво.
Точно поради това в момента никой не продумва за пълно затваряне на ЕС, макар заразените да се увеличават стремително, а починалите постоянно да попълват черната статистика. Налагат се мерки, които не излизат от територията на регион или държава (Испания, Чехия, Италия, Франция, Нидерландия). Правителствата действат автономно, а на този фон ключов става именно контролът в относително свободна среда. Само чрез него може да се спасят животи без обща карантина, да се постигне това, което всички искат - „да се научим да живеем с вируса”.
Точно тук обаче идват проблемите за България.
Когато общият курс бе към пълна карантина, страната го следваше, просто защото нямаше дилема пред нея (единствено Швеция прояви инакомислие). Когато обаче тежестта на решенията се прехвърли към отделните правителства, българското не прояви балансираност, а го удари на непонятен до ден днешен либерализъм. Принципът „Грижим се за икономиката” се изроди в подкрепа на най-рисковите бизнеси – кръчмарския и футболния. Съчетано с липсата на контрол това
буквално се превърна в анархия.
Примерите са неизброими – мачовете се отвориха за публика още преди другите държави да си го представят; по трибуните феновете правят каквото си искат пред очите на здравните инспектори; кръчми и ресторанти работят с пълна натовареност на закрито; не се помисли за субсидиране на транспорта, за да се увеличат автобусите – градските са пълни, да не говорим за междуградските; безпорядък по аеро и жп гари; в учрежденията масово не се слагат маски, също и в магазините; служителите на болничните гишета не се тревожат за опашките; който не е поискал, той не е събрал 100 души на рожден ден в зала; за капак
разхайтеният премиер не носи предпазни средства,
прегръща се публично безразборно - сам насърчава мерките да не се спазват. България живее точно такъв живот от началото на лятото (относно премиера – и преди това). Как тогава да не се увеличават заразените? Как да се гледа оптимистично на предстоящите месеци? Ясно е, че трябва контрол, а той липсва.
Още по-тревожно е, че на правителството явно му харесва да се скатава в люлката на безвремието, и то точно когато се увеличиха държавите, въвеждащи ограничения. Преди няколко дни премиерът Бойко Борисов рече, че е забранил на министрите да мислят за каквито и да е нови мерки. И вместо да затвори заведенията поне в определени часове, прати здравният министър на поредна среща със собствениците им. На нея Костадин Ангелов издейства същото, което десетина пъти стори и предшественикът му Кирил Ананиев - обещание за строга дисциплина. „Не нови мерки, а стриктно спазване на настоящите – това е пътят!”, казаха дружно Борисов и Ангелов. Така на думи контролът бе изведен като приоритет в навечерието на зимата. Но злополучният опит сочи, че ни се предлага още от същото, в което живеем от юни насам –
хората се правят, че спазват мерките,
а властта се прави, че следи за изпълнението им. Емблемата пак е Борисов - след като сам нарушава всичко, повели: "Всички като един трябва да спазваме наложените мерки. Дистанцията, дезинфекцията, носенето на маски и повишеното внимание са достатъчни, за да се предпазим".
Успокояващото на този етап е, че легловият капацитет у нас е далеч от запълване. Но само чрез контрол може „да се научим да живеем с вируса”, а няма нито един знак, че сме се приближили в тази посока.
