След седмици протести на жълтите жилетки дългоочакваната реч на президента Еманюел Макрон в понеделник показа образцово вслушване в техните искания. И всички протестиращи могат да си кажат: „Ето, това се отнася до мен". Уви, това важи само за първата част на изказването му. По същество се чуха само мерки, които при всякакви други обстоятелства биха минали за „евтин популизъм”. Евтин дотолкова, доколкото пак не става ясно кой ще го плаща. Увеличение на минималната работна заплата в размер от 100 евро от 2019 г. Без облагане на извънредния труд. Без облагане на премиите до края на годината. Без повишение на общата социална вноска за пенсиите до 2000 евро. Малки победи, може би добро начало на празниците и на следващата година. Или по-скоро опит насилието по улиците да бъде откупено на всяка цена. И да се прибере обратно по къщите си.
Какво продава Макрон?
Увеличението на минималната заплата, „за което няма да плащат работодателите”, е всъщност ускоряване увеличението на тип социално обезщетение, насочено към задържане или връщане на хората на работа. Втората кризисна мярка освобождава от данък дохода от извънреден труд. Освен че най-голяма полза отново би имало за най-високо платените работници, ефектът би се почувствал само от 40-те процента наети в частния сектор, които изобщо полагат извънреден труд, докато другите 60% ще плащат, без покупателната им способност да се повиши. Третото обещание – премиите, свободни от данъци, си остава въпрос на желание и възможност на работодателите.
Четвъртата мярка, обявена от Макрон, навярно най-добре илюстрира стратегиите, прилагани към момента от френското правителство. Отмяната на повишението на общата социална вноска за пенсионерите с приход между 1200 и 2000 евро е щедър жест. Планираното увеличение на пенсиите за 2019 обаче е 0.3% при заложена в проектозакона за бюджета инфлация от 1.3%. Заради деиндексацията през идните две години покупателната способност тъкмо на тези пенсионери не просто няма да се повиши, а ще намалее. Кризисните мерки няма как да са добри, ще кажат някои. Малко по-внимателно вглеждане показва, че може би тъкмо такива “добри намерения” са довели до политическия ад. Имаме да се питаме дали икономиката на Франция не е като цяло закъсняла с либерализацията, респективно дали неолибералните ходове на Макрон не са всъщност вече несвоевременни.
Екологичният преход и справедливостта
В изявлението си президентът нито веднъж не спомена екологията. Но цялата тази криза започна с едно природосъобразно данъчно повишение, възлизащо едва на 8 евроцента на литър за дизела и 4 цента за бензина. Здравият разум говори, че поскъпването на горивата се дължи на цената на петрола, а не на така нужните мерки за природата. Още по-ясно е, че богатите шофират повече и следователно ще плащат повече. Какво тогава възмути „жълтите жилетки“? Бедните може да не шофират колкото богатите, но и рядко живеят в центъра на града. Най-често обитават периферни крайградски или селски райони. При липса на достъпен обществен транспорт „жълтите жилетки“ са принудени да ползват кола, за да стигнат до работата си или до институциите.
Логиката на данъчното облагане, равно за всички, обаче не се интересува имаш ли избор, или не. Някак се подразбира, че да плащаш 10% от целия си месечен доход за гориво е същото като да даваш 200 евро при заплата от 5000. И ако тази логика касаеше само бензина и дизела, справедливо или не, всичко можеше и просто да „мине” незабелязано.
Лесно можем да заключим, че на протестиращите срещу екологични мерки им е „все тая“ за екологията. Но както се подразбра по-горе, профилът на „жълтите жилетки“ не е особено градски. Те може да не карат щадящи околната среда електрически тротинетки, но са първите, които виждат сушата или промяната в поведението на животните. Много е вероятно да знаят за климатичните промени повече от парижките технократи. А и нека не забравяме, че живеейки с 1000 евро на месец, надали се отбиваш за ваканция до Латинска Америка. Въздушният транспорт е един от особено илюстративните примери – колкото и да се демократизира той, по-богатите продължават да летят по-често и по-надалеч, изхвърляйки в атмосферата по-страшен и необложен с данък замърсител като керосина. И докато бедните французи от крайградските райони виждат затваряне на малки железопътни линии, но не и подпомагане за енергийноефективни жилища, просто няма да искат да плащат от джоба си. И ще търсят радикална визия, за която да гласуват.
Двама господари, единият – сърдит
Макрон дойде на власт с обещание за промяна без екстремизъм. Построи кампанията си около твърдението, че стари политики няма да решат нови предизвикателства. Президент „на ниската и средната класа”, който едновременно с това удържа непрестанно нарастващия натиск на глобалните пазари. Същински Супермен или факир, който снощи извади няколко мерки от шапката си. Въпреки обещанията за „дълбока трансформация на Франция и Европа” всичко продължава точно както е било, само че балансът е все по-труден.
Да, за конкурентоспособността някой трябва да плаща. Макрон работи за повишаване гъвкавостта на трудовия пазар още от годините си като министър на икономиката при Оланд. Така коментираните промени в Трудовия кодекс може да се свеждат до борба с безработицата, но на цената на по-лесно наемане и по-лесно уволнение, по-малко защити, по-малко премии. Поставяйки ходовете на Макрон в международен контекст, може дори да допуснем, че ориентирането към англосаксонския модел, и то не само на трудовите политики, е всъщност закъсняло. И предложените в понеделник „социални” мерки не променят политически неолибералния характер на прилаганите от френския президент политики. Можем да бъдем сигурни, че той ще се запази – с отстъпки пред народното недоволство, когато такива станат неизбежни. Отстъпки, които заради допълнителното натоварване на фиска отварят вратата за още „гъвкавост” и приватизация.
Разбира се, ако гневът на разбунтувалите се маси трябва незабавно да бъде потушен, то е и заради корпорациите и свръхзаможните наследници, които бягат от политическата нестабилност, колкото и от данък богатство. Всъщност последният извънредно често се споменава от протестиращите. На фона на други данъци той не носи чак толкова приходи към бюджета и действително не е изгоден за богаташите, които много лесно прескачат в Белгия или Швейцария. Oтмяната му обаче се е превърнала в символ на несправедливостта. Накратко фискалната реформа, обещана като облекчение за всички, ще остави в джоба на 90% от населението не повече от 20 евро месечно, докато освобождава най-богатия един процент от данък върху близо 85% от имуществото им. Ако данък богатство е болезнен за „жълтите жилетки“, то болката не е в празния стомах.
Ако смята да се задържи на власт до 2022 г., Макрон ще трябва не само да догонва американските стратегии, но и нееднократно да доказва, че гражданите не са напълно изключени от решенията. Защото техният опит ежедневно сочи обратното – че са именно затворници на социалния си произход, все по-трудно образоват децата си, постепенно изпадат от политическия живот и дори синдикатите не могат да им помогнат в борбата за трудовите им права. По ред исторически причини и слабо грамотните французи всъщност знаят политическите имена за подобни процеси. И не е в ничий интерес да бъдат излишно гневени с изказвания колко остарял бил речникът на социалната държава в ерата на глобалната икономика. Да им се продава още неолиберализъм, маскиран като „ляв завой”, е също толкова полезно.
Силните на деня и вечните губещи
Надали всички протестиращи са наясно с предупрежденията на Международния валутен фонд, че неравенствата пречат на стабилния растеж. Но и надали непременно търсят политици, които да се интересуват от растежа. Сигурно е обаче, че докато заклеймяваме гнева им, потрисаме се от няколко счупени символа (колко иронично, на свободата), подиграваме се на мъглявите искания за справедливост и гледаме отвисоко на изборите им, няма да създадем визия за общо бъдеще. А това е по-опасно от хибридните войни. Страхът от популизма не е нищо друго, освен тягостното и съвсем основателно предчувствие, че този филм може и да сме го гледали, но процесите са необратими. А протестите на „жълтите жилетки“ показват, че видимо или не, се води гражданска война. Има ужасяващо много недоволни, на които не им трябват поводи, защото вече имат достатъчно.
