България се прослави по света с ансамбъла "Мистерията на българските гласове", но нейната външна политика е мистерия, която партньорите ѝ в ЕС не могат да разберат. Държавата е загадъчна, въпреки че няма оригинална дипломация и би трябвало да е напълно прозрачна, след като координира почти всичките си позиции с доминиращите нагласи в ЕС и НАТО.
По една-единствена тема София прояви собствена външна политика, но заради нея изпадна в изолация. България знае защо наложи вето над присъединителните преговори с РС Македония, но не успява да го обясни на другите в ЕС. Когото и да питате в Европа, ще ви отговори, че не е коректно българите да искат от македонците да се откажат от езика и националната си идентичност, макар че такова искане няма. Самите македонци, които вероятно са напълно наясно заради какво е ветото, неуморно повтарят точно това на всички възможни европейски равнища. И печелят съчувствие, като изпълняват любимия си ритуал да чернят България, където могат.
Държавата влезе като хамстер във въртележка,
където, колкото и да тича, все не стига до изход. А вътре я вкара бившият премиер Бойко Борисов, който за недодяланата си външна политика ползваше съветите на Красимир Каракачанов и неговата патриотарска партия ВМРО. Те решиха, че историята е дипломатически инструмент, чрез който могат да преговарят силово. По този начин влязоха в противоречие с отправния ориентир на Европейския съюз за изграждане чрез отказ от историческите вражди, за които имат богати спомени всички народи на континента. Затова България остава не просто неразбрана, ами никой не иска да я слуша.
Борисов наложи вето в края на 2020 г., без да знае какво се стреми да постигне, изкарвайки на преден план споровете за Гоце Делчев и цар Самуил. Ако беше въпрос само на двустранни отношения, нямаше да има голям международен отзвук. Но чрез него България спъна политиката и на останалите държави в ЕС, които през март същата година смятаха, че заедно със София са дали друга перспектива на РС Македония, а с нея и на Албания, пакетирани в тандем по пътя им към ЕС. Подразни ги резкият завой, за който най-малкото трябваше да бъдат информирани предварително. Вместо да се придържа към принципна и предвидима дипломация, България показа лошите маниери на своята мутрокрация.
За да излезе от задънената улица, държавата се нуждае от ремонт на българската външна политика и той трябва да започне с изчегъртване на бойкоборисовщината. Това означава не само да подмени негодните кадри в дипломацията, но и да изостави самонадеяния подход, който я води към
челен сблъсък с останалите партньори в ЕС
А той предстои. През 2020 г. Германия упражни любезен натиск над България да не блокира РС Македония. Той беше поносим, защото тогавашната канцлерка Ангела Меркел продължаваше да подкрепя по линия на Европейската народна партия съпартиеца си Бойко Борисов, който я заблуждаваше, че като нея ще постигне четвърти премиерски мандат на задаващите се избори. Германия предаде през 2021 г. председателството на Съвета на ЕС на Португалия и Словения, които нямаха нейната тежест, за да решат проблема. Но 2022 г. започва с председателство на Франция, която изненадващо включи сред своите приоритети конференция през юни ЕС-Западни Балкани. Такива три конференции вече имаше през 2018 г. в София, през 2020 г. в Загреб и през 2021 г. в Бърдо, Словения. Щом се върви към четвърта, значи не са дали резултат.
Както обикновено, Париж е много амбициран да остави европейска следа, особено като се има предвид, че президентът Еманюел Макрон се готви за президентски избори през април-май и ще гради своя образ като европейски лидер след слизането от политическата сцена на Ангела Меркел. Това означава, че най-малкото, което ще иска да постигне на конференцията през юни, е да покаже, че е разблокирал пътя на РС Македония и Албания към ЕС. Останалите държави от Западните Балкани едва ли ще покажат голям напредък.
В разговорите с френските дипломати
България има само един шанс
да защити своята позиция: да акцентира изключително на дискриминацията на македонските граждани с българско самосъзнание. Франция няма да стане арбитър в спорове за историята, но е чувствителна към темата за човешките права. Тя трябва да разбере, че македонските политици, които се изкарват невинни жертви на изнудване от България, всъщност крият истината за жертвите на своята антиевропейска политика. За увеличително стъкло може да послужи резултатът от преброяването на населението в страната, който предстои да се огласи и който ще покаже как чрез обезбългаряване тече процес на етническо заличаване в днешна Европа. Македонците отказват да променят своята конституция и да запишат българите сред другите съставни народи под предлог, че и България трябвало да направи същото на реципрочен принцип. Но като записаха ромите, не поискаха същото от някаква ромска държава.
Отказът на България да поставя исторически въпроси на европейската маса не би бил отказ от историческите истини. Признаването на правата на македонците с българско самосъзнание включва и признаване на тяхното право да изучават историческите си корени. Родоотстъпниците могат да си фантазират каквото искат, но Европа не бива да признава претенцията им да тормозят своите сънародници, които имат други представи за произхода си и държат на него.
Българската дипломация има още един интрумент. Тя трябва да подкрепи с пълни сили Европейската комисия, която представи тези дни инициатива за включване на речта на омразата и престъпленията от омраза в списъка на престъпленията в ЕС. Когато България повдигаше самостоятелно този въпрос, малцина ѝ обръщаха внимание, защото Скопие се оправдаваше, че София иска да цензурира вътрешните му дебати. Но не е така. Подклаждането на антибългарска омраза не е проява на свобода на словото и трябва да бъде разобличавано на европейско равнище. Българските дипломати трябва да подготвят солидно досие, което да показва, че езикът на омразата е държавна политика в РС Македония, а не волнодумство в социалните мрежи.
Приказката за злите българи (фашистички окупатори) и беззащитните македонци трябва да бъде пренаписана, но това е работа за грамотни дипломати.
