Новото българско правителство беше избрано и фигурите на политическата шахматна дъска се подредиха. Управлението ще бъде подкрепяно от четворна коалиция, в която влизат „Продължаваме промяната” (ПП), БСП, „Има такъв народ” (ИТН) и „Демократична България” (ДБ). В опозиция остават ГЕРБ-СДС, ДПС и „Възраждане”. И двата лагера са крайно разнородни, съставени от формации, които не се понасят. А това предвещава чести и тежки интриги и конфликти.

Във всеки случай политическите сили, които подкрепят кабинета „Петков”, засега ще се държат прилично една с друга. Не могат да допуснат скандали помежду си в самото начало на гръмко прогласеното си обединение, нали така? По-любопитно е какво ще се случи с опозиционните формации.

Хората на Бойко Борисов показаха готовност да водят война още при старта на парламента. Те управляваха дълги години, интересите им обхващат цялата държава и са наясно, че каквото и да направи новата власт, ще удари сериозно по тях. Именно затова непрекъснато предупреждават парламентарното мнозинство да не се отдава на „реваншизъм”. Подобни заявления отразяват страха на герберите, че ударите по тяхната организация, започнали с чистките на служебните правителства на президента Румен Радев, ще продължат, при това още по-тежки, при новата власт. Затова съпротивата им ще бъде яростна и ще използва всеки възможен повод – както показаха първите им атаки, свързани с казусите около затварянето на редакцията на в. „Труд” и въвеждането на зелени сертификати за парламента.

Но атаките срещу новото мнозинство са само единият фронт, на който ще действа ГЕРБ-СДС, при това не основният. Вторият е отворен отдавна – срещу държавния глава. Борисов и хората му са наясно, че Румен Радев е най-страшният им враг. Защо е така? Президентът безпроблемно спечели изборите през ноември след директен сблъсък с подкрепения от ГЕРБ Анастас Герджиков; съществува видима (макар и не съвсем ясна) връзка между него и новата доминираща формация – ПП; част от министрите в служебните му кабинети намериха пристан и в редовното правителство, включително върлия гонител на герберите Бойко Рашков. Въобще Радев се очертава, дори и след края на неговите правителства, като мощна политическа сила – при това свръхвраждебно настроена към ГЕРБ.

Затова не е случайно, че бившите управляващи се занимават с държавния глава дори повече, отколкото с новото управление. В него те виждат заплаха за себе си, която се мултиплицира от явното влияние, което Радев ще упражнява върху ходовете на кабинета чрез свързаните с него фигури – особено шефа на МВР Рашков. Страшно показателна беше атаката на герберите срещу президента на извънредното заседание на парламента, когато беше гласувано редовното правителство. Тогава там бяха събрани всички най-важни лица в държавата, включително и чуждият дипломатически корпус – и точно този момент избраха, за да атакуват Радев от парламентарната трибуна. Това непрекъснато и агресивно внимание, което отделят бившите управляващи на президента, показва, че той е основният източник на страха им (и гнева им). Както и че срещу него ще фокусират най-вече политическата си енергия и враждебност.

И на двата фронта герберите се оказват в едни и същи окопи с хората на Ахмед Доган.

ДПС влезе в тежка вражда със служебните правителства,

а оттам и с президента по същия начин като ГЕРБ. От движението непрекъснато се оплакват, че са пострадали от полицейските акции срещу търговията с гласове на избори, и обявяват това за умишлена политическа репресия – също като хората на Борисов. Конфликтът на партийния лидер Мустафа Карадайъ с държавния глава стана на практика личен след прословутия разговор, на който Радев го запита коя страна смята за своята истинска родина. От движението широко използваха този епизод за предизборната си кампания в съседна Турция в подкрепа на кандидатурата на Карадайъ за президент. Плашеха етническите турци, че идва нов възродителен процес. Това несъмнено е изиграло роля за експлозивното нарастване на про-ДПС вота в съседната държава. Затова обвиненията в „полицейщина” и сравненията с комунистическия тоталитарен режим остават фундаментът на депесарската пропаганда.

Има и един друг, по-особен фактор, който диктува поведението на депесарите. Това е тяхното раздразнение от нравоучителния и морализаторски тон, който често доминира в говоренето на новите управници. Това предизвиква хората на Доган да покажат на младите и наперени сподвижници на Кирил Петков, че партията им е по-опитна, по-знаеща и няма намерение да позволи мястото й в българската политика да се поставя под съмнение. Това е причината за обръщенията на зам.-шефа на ДПС Йордан Цонев към новите депутати, в които той снизходително им обяснява, че нищо в говоренето им всъщност не е ново; че по същия начин се е изразявал и Бойко Борисов по времето, когато беше смятан за ново явление. Ние сме калените ветерани на българската политика, затова повече слушайте и по-малко говорете – такова е посланието, което излъчва движението.

Тази враждебност към новото поколение, която се сплита с конфликта с държавния глава (проправил път на Петков в политиката), съвсем естествено отрежда на ДПС място до ГЕРБ в една обща борба. Пример за това стана един, на пръв поглед, банален случай – когато новият председател на парламента Никола Минчев отне думата на Десислава Атанасова от ГЕРБ-СДС, а Йордан Цонев скочи веднага да я защити. От една страна, зам.-шефът на ДПС демонстрира солидарност с другата опозиционна сила. А от друга страна, използва възможността, за да размаха пръст на младока Минчев, че ако продължава така, няма да запази дълго поста си.

Що се отнася до „Възраждане”, партията на Костадин Костадинов, макар и опозиционна,

не може да се пришие към явно очертаващата се групировка на ГЕРБ-СДС и ДПС. Националистите демонстрират явна неприязън към бившите управляващи, които винят за неуспешния опит да бъде отнета регистрацията на формацията им. За ДПС е ясно – не могат да се дишат един друг. Всъщност в парламента въобще не може да се намери някой, който да е готов да работи заедно с „Възраждане”. За партията обаче това едва ли е проблем. Тя изгради цялата си кампания под мотото, че се бори сама с всички врагове на България. И вероятно именно тази линия се харесва на избирателите й, които ненавиждат партийната система в сегашния й вид. „Възраждане” само ще спечели, ако продължи да поддържа войнствената си поза спрямо всички останали.

И така – ГЕРБ-СДС и ДПС стабилно започват да звучат като оркестър. Интересите и нагласите на двете формации им диктуват да работят заедно, особено по отношение на враждата им с Румен Радев. „Възраждане” ще остане солов играч – никой не ги иска, а и те никого не искат, защото знаят, че симпатиите на избирателите им растат пропорционално на агресивността на поведението на партията.

Челюстите на старите политически акули искат да захапят, но засега щракат напразно. Обществените симпатии са за новите и младите.