Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Хайде, няма нужда...

26 Окт. 2018КАЛИН ДОНКОВ
Снимка: Архив

Серафим Северняк, мир на праха му, беше писател гърлест и енергичен, не се гнусеше от актуалностите на живота и в тази тематика перото му бе неуморно. Уважавах го за това – изпитът на публицистиката бе безмилостен, а той без съмнение бе майстор. Харесваше ми и навикът му да разказва смешни, често и конфузни истории за себе си. Самоиронията не бе на почит в нашите среди. Наистина трябваше да имаш неговото самочувствие, за да си я позволиш.

По времето, за което говорим, Серафим бе вече с видимо разбито здраве. Бохемството и напрежението да бъде всекичасно „в играта” го бяха доста съсипали. Опитваше се да възстанови загубеното, примирил се бе с лекарите, но не знаеше почивка в работата (бе главен редактор на сп. „Отечество”) и макар на практика да нямаше конкуренти, не си даваше отдих. Но веднъж го бяха придумали да влезе в болница за пълни изследвания, както и за оценка на състоянието. Тогава се бе и случила тази история, която той ми разказа на чаша билков чай. Нямаше фотограф да запечата това рядко събитие, а и дисциплината му по отношение на питиетата не трая дълго.

Когато професорът дошъл с папката с изследванията, Серо, обиграно и светски, решил да хване бика за рогата:

– Професоре, интелигентни хора сме, кажете ми направо – имам ли рак?

Професорът въобще не се учудил. Даже си имал готов отговор:

– Другарю Северняк, най-отговорно ви заявявам, че вие нямате нужда от никакъв рак...

Е, защо ви разказвам това?

Зачестиха зловещите прогнози за нова световна икономическа криза. Появяват се величия от всякакъв ранг да предупредят народите, че им предстои невиждано затягане на коланите. Даже намекват, че това, което ни чака, не се е случвало в досегашните патила на човечеството. Такива димки се залагат периодично, но фактът, че в нашия печат и в другите медии те биват старателно разреждани, ме кара да мисля, че истината в тях е повече от това, до което ни допускат. Цензурата е най-сигурното потвърждение на една истина. Вероятно е тези твърдения да са просто една поръчка и да обслужват интерес на световни олигархически структури. Другата възможност е да са опростен за пред публиката израз на свръхточни проучвания и компетентни анализи. Истината е, че дори тук, в периферията на икономическия свят, будни граждани вече изострят любознателността си към някои достъпни мерки да спасят личното си благосъстояние, пазаруват ценни книжа и недвижими имоти, купуват злато и скъпоценности – запасяват се за черни дни. За българина извън тези просветени пластове е трудно да си представи какво има за губене – той такова нещо не притежава. И все пак, ако в паниката, която идва на дневен ред, българите решат да се помръднат и отидат я в Меката на бизнеса, я в покоите на Световната банка или дори при някоя местна окумуш ясновидка, на въпроса им за идващата криза, ги чака някакъв подобен отговор:

– Господа българи – най-отговорно ви заявяваме, че на вас никаква криза не ви е нужна.

Ние си знаем, че никаква такава гостенка не ни е нужна. Но за управниците наши тя винаги е добре дошла. Тя им е претекст, алиби и индулгенция за всичко, което са намислили да ни причинят. Има-няма криза, те затягат не коланите, примка стягат около шията на народеца и го хвърлят в безизходна мизерия до второ нареждане. Докато изхарчат парите му и напълнят бездънните си хамбари.

Помните ли: имаше криза в Европа, а в България нямаше. Крадливата (!) тройна коалиция бе оставила излишък от осем милиарда български пари. Можехме, казват, с тоя резерв да минем по-тънко, някак да се откупим от ненаситния й търбух. Но тогава финансов министър (запомни се в България с това, че опита да закрие академията на науките и че отмъкна в неизвестна посока резерва на здравната каса) разпореди изработеното по държавна поръчка да не се плаща на фирмите изпълнителки. Безпрецедентното в която и да е икономика решение всъщност може да се приеме за официално въвеждане на кризата. Фирмите бяха разгромени и мнозинството от тях въобще не дочакаха прекратяването на това държавно безумие. Разкъсаха ги данъчни и кредитори, работниците им останаха на улицата, икономиката почти опустя. Властта замрази пенсиите, социалното дело бе зазимено, нямаше пари за здраве и лекарства, за образование и култура. Администрацията се налудува, олигархията разкърши плещи, управници и разбойници се прегърнаха. „Ако няма криза, ще трябва да я измислим“ – би ви казал всеки посветен във властта, ако наоколо няма включен микрофон. И тогава нямахме нужда от криза, но я получихме. Какво да говорим за днес. За утре.

Ще завърша с една случка, проверена от три източника. Т.е. гарантирано от „Нерви и утехи“.

Павката се появи в Трявна, за да обере огромна клонеста зимна ябълка. Дойде подготвен да се катери, но завари всичкия плод на земята. Докато се навеждаше и охкаше да го събере, прегледа и подреди в касетките, мина съученичката му Ж., пенсионерка от общинските служби. След като се поуспокоиха от срещата, Павката й предложи да се отбие да й насипе от плода. "Корави са, каза, и дребни. Но за печене са екстра. Ще им се насладиш." Ж. благодари, но не мина. Въобще не се появи повече. На тръгване Павката потропа у тях с торба ябълки – бе обещал и изпълняваше. Жената се смути. "С моята пенсия – рече – едни ябълки не мога да опека. От години не пускам фурната. Ще прощаваш"...

Въобще нямаме нужда от криза, приятели. Криза имаме и да раздаваме. Въпросът е: защо пак ние?