В „Нерви и утехи” може да се случи някой път да ви разсмеем, но никога - да ви развеселим. Просто тук всичко е от всекидневния, нездравословен контакт с живота и обичайните добавки – оцветители, набухватели и прочее подобрители са забранени. На тукашния писател никога не се налага да се преоблича като някой халиф, за да научи как живеят неговите герои. Първо, защото писателите съвсем не са между халифите в тази страна, и второ: тук тъкмо халифите най-често са преоблечени разбойници. По-уместно ще е да сравняваме честния гражданин с боксьора на ринга. И той така, разколебан, несъобразяващ вече, опитва да отблъсне противника и в своя си неравен отчаян вид самоотбрана се надява да улучи слънчевото сплитане или друго слабо място на живота – дано да разреди юмруците му. Срещу безброя от непозволени удари на него му е разрешена само правилната и от това губеща игра. В тези неравностойни боеве се състезава и местният писател. Ако книгите му след това нагарчат, то горчивината не иде от някаква добавка, това е горчивина натурална, екологична. (Но екологична, натурална днес вече се превръща в синоним на безвредна.) Няма угодия. Както вече съм обяснявал преди, хартията за такива книги се прави от прокълнати дървета. Валидно и за вестниците.
Мракът, както веднъж вече писахме тук, няма собствена скорост
Той ползва скоростта на светлината. Тя е най-бърза на света. Та със скоростта, с която светлината си отива – той идва. И понякога се задържа със столетия. Но има и по-леки случаи: заминава си по-бързо или пък нещо го разпръсва. И въпреки това остава – най-често в нас. Това се нарича ефект на гробницата.( А също и на тунела, ще добавя аз.) Наблюдавах го сам в Агра, в едно от чудесата на света, мавзолея "Тадж Махал". Имах чувството, че на входа му се е скупчило цялото човечество: едната половина да влезе, другата – да излезе. Вътре бе тъмно и душно от шепота на множеството. По стените се виеха вдълбани в мрамора виещи се към тавана яснозелени растения с ослепителни червени цветове. В тъмното не се съзираха, но екскурзоводите светваха с фенерчетата си от другата страна и се виждаше, че това са инкрустирани в камъка рубини и изумруди. Беше тайнствено и феерично, очите свикваха с мрака и различаваха силуети и сенки, които може да бяха влезли с нас самите, а може и да бяха законните обитатели на гробницата, които щяха да останат в нея и столетия след нашето посещение.
Самото излизане беше зашеметяващо, брутално. Ослепяхме продължително и тъпо. Дори през клепките дневната светлина действаше като шмиргел. (Така, впрочем, действа и истината. Само че на душата.) Десетина минути държахме ръка върху очите си, после прогледнахме и се заозъртахме. Туристите излизаха отвътре неопитни и беззащитни, олюляваха се под слънцето и неуправляеми се щураха по терасата. Помежду им делово се провираха отракани млади хора и си вършеха работата. Помня една туристка, още я чувам: „Саймън! Саймън!” унило зовеше тя, въртеше глава и си въобразяваше, че се озърта, защото в действителност не можеше да отвори очи. Роклята й бе омачкана от задухата, чантата й висеше отворена, протягаше ръце да докопа въпросния Саймън, но вместо това налетя на един от онези момци, обви го, без да се усети, а той ловко я пребърка, грабна нещо, което и аз не видях, разкъса прегръдката й и духна.
Уж всички талантливи архитекти на древността ги убиват
(за да не се повторят никога строежите им ), а ефектът на гробницата така точно е пресъздаден в националната ни съдба, че даже тръпки побиват от зловещата му универсалност. Отмъкнали са това ноу-хау и демонично са го внедрили в механизмите на историята ни, та всеки път, излизайки на светло, да не виждаме кого прегръщаме. Прилагат ни го безпогрешно и ни пускат на видело, колкото да зажумим от него. А после ни пребъркват, оковават, отвеждат. Или ни бутват в друга някоя тъмница, където постепенно, но винаги със закъснение осъзнаваме това. И цялата мъдрост на нашия исторически опит се свежда до прости, но все неизпълними правила. Първо: да си отваряме очите дори когато от светлината боли. И второ: да не се прегръщаме слепешком.
Така безпомощни се лутаме и в баналните тунели от българската история. Дори не можем да преценим дали из поредния тунел на прехода се провираме, или това е един и същи безкраен тунел, в който се щураме – поколение след поколение. Внушават ни, че светлина ще видим едва в края му и ние дори не се досещаме, че всъщност светлина ни е нужна вътре, сред мрака, за да се ориентираме към изхода и да различаваме поне самите себе си – колцина сме, кои сме и, най-важното, кой ни води. Навярно именно опитът ни с мрака ни прави тъй безпомощни и мрачни, най-нещастни в световните класации. Свикваме да умираме яко и покорно. Прозрението, че ни е необходима светлина, ни липсва при всяко затъмнение на българската съдба, което освен за зрението е и затъмнение за националната свяст.
Все по-често си припомням трагичните преселения на лемингите
Малките арктически зверчета, които съществуват мирно и незабележимо в суровите северни пространства, като по даден знак се устремяват в една обща посока, носят се със загадъчен устрем по склонове и тундри, а когато стигнат море или река, също тъй дружно и без колебание се хвърлят във водата. Давят се, загиват. Това има множество обяснения, на нито едно от които науката не хваща вяра. Светът приема, че това е точно онова, което изглежда – масово самоубийство. Случва се през различно число години.
В България това се разиграва през четири, на парламентарни избори. Народът се хвърля в поредното гибелно блато също тъй необяснимо и противно на разума и на уж вродената българска предпазливост. В известен смисъл резултатът от този загадъчен акт е също самоубийствен. Ритуално самоубийство – това са българските избори. Не съществува обяснение, логика или равносметка. Няма и съжаление. Вероятно се чака да узрее народът за едно смислено движение, което да изкупи и да поправи сънливостта и лекомислията от миналото.
Предишния път това се случи на четиридесет и петата година.
Значи сега ни остават още 14...
