- Защо решихте да разкажете историята на дядо си във филм?

- Въпросите, които един автор си задава след срещата на филма с публиката, а и преди това - в процеса на работа, не спират да го преследват. И всеки път се питам - оттук сега накъде? "Февруари" е по-личен проект, защото съм имал огромна необходимост да заснема филм в пълна свобода, да работя буквално на всички постове, да го докосна с ръцете си - както е било и в първия ми филм. "С лице надолу" беше по-мащабен, по-класически като начин на продуциране, камиони, хора... Имах нужда да се затворя и да бъда само със себе си, да не мисля дали ще се харесам на публиката. Отделно и самата тема за този човек - за този тип човек - е нещо, което продължава да ме вдъхновява и замисля. Това е моят портрет на един изчезващ начин на живот и опит да го запазя през киното.

- Даде ли ви художественият прочит ключ към образа на дядо ви - казвали сте, че той е останал до края на живота си енигма дори за вас, членовете на семейството?

- За мен по-важното е, че филмът успява да зададе въпроси. И когато зрителят гледа един живот, който не е неговият, този диалог с непознатото да породи у него важните мисли - кое е ценното, какво сме загубили, има ли нещо, което можем да подобрим, ако се върнем назад? Тотално загубено ли е? Тези въпроси нямат един-единствен отговор, а и да имаха, няма смисъл аз да го давам. По-скоро това е предложение зрителят сам да търси отговори. Когато сам ги търси и намира, тогава те са истински ценни за него.

- Въпреки че е малка продукция, не е минало съвсем леко - сценарият е одобрен едва на трета сесия на НФЦ, имало е и трудности с намирането на актьор, който да изиграе героя в старческа възраст... В крайна сметка Иван Налбантов направи блестяща последна роля (Налбантов почина през пролетта на т.г., малко преди българската премиера - б.р). Как се отразиха всички тези проблеми и забавяния на работата?

- Имах късмет. Събитията се подреждаха, макар че невинаги изглеждаше така отначало. Обикновено като мине много време между писане и финансиране, се дистанцираш от проекта, и е трудно да намериш мотивация отново. Спомням си, когато получихме финансиране и най-сетне можеше да се снима филмът, бях напълно отчаян. Вече не ми се снимаше този материал. Сега съм в сходна ситуация, защото кандидатствам с проект, написан, преди да започна снимките за "Февруари", и отново съм се отдалечил от текста. Но за това служи опитът - когато се обърна назад към "Февруари", разбирам, че това ми е помогнало материалът да узрее в мен и да извадя от него повече. Сега филмът резонира на едно по-абстрактно ниво. Забавянето покрай Иван Налбантов също се оказа плодотворно.

Самият сценарий е кратък, но и сега да го пишех, пак така щях да го напиша - това е визуален филм, с много малко диалози. В киното, което харесвам, винаги е било по-важно как авторът разказва, отколкото какво разказва. Понякога, като мине време от гледането на някой филм, дори не мога да си спомня какъв е бил сюжетът, но помня цялостното усещане, атмосферата и преживяването, което съм имал тогава.

- "Февруари" ми се струва по-близък до "Източни пиеси", отколкото до следващите ви два филма - камерен разказ, със силен централен герой, който движи целия филм, а и естетиката е близка. Според мен това са и по-сполучливите ви филми.

- Намирам прилика в начина, по който се работеше в двата филма. И двата са много бързо написани - това за мен е знак, че темата и сюжетът вървят заедно, имат обща хармония, която иначе по-трудно се постига или дори не може да се постигне. В "Източни пиеси" също бях зад кадър, монтирал съм го, приликите може би и оттам идват. Но във "Февруари" всеки избор е много по-осъзнат - това може би е нормално с оглед на опита. Затова смятам, че той е и най-добрият ми филм.

- И аз също. Но ако се върнем назад, "Източни пиеси" си беше голям успех - дебют, сниман без държавна субсидия, и попаднал в Кан - за пръв път за български филм от 20 години тогава. Как преживяхте този успех и какво се случи след него?

- От днешна гледна точка ми е най-интересна темата как ходим на кино. Промяната, настъпила в навиците на хората през изминалите 12 години. Наблюденията ми са не само върху моите филми, но и върху тези на колегите - всички те от година на година страдат от липса на посещаемост. И нямам предвид само последните две години - ако в страни като Франция пандемията е това, което промени драстично навиците на публиката, то 2018-а или 2019-а там беше рекордна като посещаемост на кино. Тук наблюдавахме обратна тенденция още преди коронавируса.

Основната причина, разбира се, са навлизането на интернет и начинът, по който хората днес консумират съдържание. Това промени цялостно усещането ни за време, начина, по който възприемаме; имаме все по-слаба концентрация към дадено нещо; страхът, че за два часа трябва да се изключим от “света”; тази онлайн самодостатъчност - ти си сам с телефона, но всъщност си с целия свят, и времето минава неусетно, дори да имаш желание да станеш и да направиш нещо друго, по-смислено. И в края на деня сме уморени, изтощени и неудовлетворени от това, че не можем да се върнем към едно по-спокойно, по-отдадено преживяване на нещата.

Но за да се промени това, специално в областта на киното трябва по-задълбочена работа и изграждането на цяла една среда, която вече не съществува. Имам предвид разпространителската мрежа, образованието, работата с деца - очувствяването на хората от ранна възраст да участват в този процес. Да са свикнали с мисълта, че те отиват всяка седмица да видят филм и да го обсъдят - независимо дали са го харесали или не, всичко това е част от едно социално преживяване. И, поне за мен, то е безценно. Така беше съвсем до скоро, моите приятели и аз гледахме филмите, които излизаха, и после ги обсъждахме. Имахме общи референции, а сега това го няма - всеки гледа различни неща.

Въпросът е, докато стрийминг платформите се развиват и хората свикват да гледат кино от дивана си, то да не е за сметка на другия тип преживяване.

- Много се зарадвах, като видях "Февруари" в селекцията на Кан за 2020-а. За зла беда, точно тази година фестивал не се проведе и филмът не можа да извлече всички дивиденти от този престижен избор - за разлика от тазгодишния български филм в "Особен поглед" - "Жените наистина плачат", който получи добър пиар... Съжалявате ли за това стечение на обстоятелствата?

- Разбира се, остава нотка на неудовлетворение, чувство за нещо пропуснато, но какво можем да направим? Радвам се, че въпреки това филмът получи много добро разпространение и изключителни отзиви в пресата във Франция.

- Защо обаче критиката в България не го забелязва? Никакво внимание не му обърнаха и на "Златна роза", а и в гласуването за български претендент за "Оскар" не получи нито един глас...

- Това е интересна тема за по-широк дебат. Да се постави на масата първо въпросът - каква е идеята на държавното финансиране? Ако ще се финансират филми, кои да са тези филми? Неслучайно се казва "държавна помощ" - както на лавандулата например, ако има затруднения и този отрасъл страда, й се помага, така и киното е сектор, в който по-нестандартните гласове, задълбоченото търсене и високия риск, който носи един художествен филм, трябва да бъдат подкрепени, за да може този процес да съществува и да се развива. Не става дума да се поощряват псевдохудожествени филми - критериите изглеждат ясно разграничени за всички, освен за хората, които са в тези комисии. Е, едно посредствено жури ще избере посредствени филми, но все пак добре е да има насоки към това жури. Да им се напомня каква е философията, заложена в закона за държавно финансиране.

- Как стоят вашите филми в контекста на съвременното българско кино? Във "Февруари" виждаме в актьорско амплоа двама режисьори - Милко Лазаров и Николай Тодоров. Очевидно ви свързва някаква творческа близост...

- За мен е важно хората, които се занимават с кино, да го правят задълбочено и да дават всичко от себе си. Не са много, но все пак имаме и такива автори. Хора, които влагат усилия в процеса, не избират лесното. Имат богата култура - това също е важно, за да не повтарят вече правени неща с убеждението, че измислят топлата вода. "3/4" на Илиян Метев за мен например е изключително постижение. Той е филм на европейско ниво, много добре приет по света, и същевременно в него се отразява нашата култура - нещо, което не може да бъде направено от чужд автор. Именно това придава истинската му стойност. Любопитно ми е да видя какъв ще е следващият филм на Илиян, какъв ще е следващият на Милко Лазаров...

- Завършвайки френската филмова академия "Фемис", мислили ли сте за работа в чужбина?

- Тогава не. А и досега все още съм най-силно вдъхновен от България. Но напоследък като че ли се замислям и за проекти навън. Френските партньори, с които много добре мина "Февруари", искат да направим нещо заедно и вече ми предлагат текстове, от които да избирам. Но пак ми е трудно да си представя как правя филм, ако не съм навътре в средата, за която той разказва, ако отразява културния контекст само повърхностно. За мен добрият филм принадлежи към култура, която добре познавам.

- "Пиши за това, което познаваш."

- Абсолютно.