На всеки поредни избори отиваме с изменени в последния момент правила, по които се организира и провежда вотът. Това отдавна стана принцип, който депутатите в парламента следват неотклонно, независимо към коя партия принадлежат. Защо се случва така ли? Защото депутатите са на първо място политици, а след това законодатели. И когато тръгнат да преправят изборния закон, основната им мисъл винаги е

какво могат да спечелят в политически план.

Точно на това станахме свидетели покрай голямата изборно-законодателна епопея през април. Пълна кошница със законопроекти за промени в Изборния кодекс – цели 6 бройки, внесени от „Има такъв народ”, „Демократична България”, „Изправи се! Мутри вън!” и ГЕРБ. Невероятно широка палитра от предложения – изборен район в чужбина, смяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна, замяна на хартиените бюлетини с машини, активна регистрация на избирателите, гласуване по пощата и по интернет, и още, и още. Какво получихме? Много политически шум и разправии и скромни практически резултати.

Всичко започна, разви се и приключи удивително бързо. На 21 април споменатите 6 законопроекта направиха първата си крачка – бяха разгледани на първо четене в парламентарната правна комисия. Само 8 (!) дни по-късно – на 29 април късно вечерта – беше окончателно одобрен на второ четене единственият оцелял законопроект, автори на който бяха депутатите от „Има такъв народ”. Щеше да бъде приет дори по-бързо, ако предния ден ГЕРБ, БСП и ДПС не бяха бойкотирали парламента.

Трябваше ли да се бърза толкова?

Новите формации в парламента, преди всичко „Има такъв народ”, натискаха газта, защото се готвеха за предсрочни избори, както междувременно се разбра. Иначе казано, ръководеха се от чисто политически съображения – да покажат на симпатизантите си, че могат да вършат работа като законодатели, и евентуално да спечелят някакви допълнителни гласове в страната и в чужбина с изменените изборни правила. Старите формации, най-вече ГЕРБ и ДПС, натискаха нещата в обратната посока – да се запази Изборният кодекс непроменен. Освен това всяка политическа сила, независимо от лагера, към който принадлежеше, имаше свои предпочитания и амбиции за изборните промени. При този сблъсък на крайно разнопосочни интереси се образува

разломът, в който пропадна изборната реформа.

Това се видя най-напред по отношение на гласуването в чужбина. Първо, заради ГЕРБ и БСП се запази текстът в закона, според който избирателни секции се откриват само в български посолства и консулства. В същото време, приеха се предложенията на новите формации да се възстановят старите правила за улеснено образуване на секции, които влизаха в директно противоречие със споменатото по-горе ограничение. Ива Митева, председателят на парламента, се опита да разреши казуса с трето гласуване, което да отмени ограничението, и така предизвика страхотен юридически скандал – а въпросът буквално остана висящ във въздуха.

Второ, изборният район в чужбина влезе в кодекса, но остана просто една куха фраза. Заради съпротивата на старите формации и неразбирателствата между новите беше отхвърлена предложената от „Има такъв народ” методика, която трябваше да преразпредели депутатските мандати и да каже колко и откъде ще дойдат такива за района извън страната. Така цялата идея се обезсмисли. А създаването на такъв район беше особено важно за диаспората – повече секции означава просто повече гласове, които ще се преразпределят за партийните листи у нас, докато в собствен район те можеха да издигат кандидати за депутати и да гласуват преференциално.

Същото сполетя и инициативите за гласуване по пощата и по интернет, за които се предполагаше, че могат да улеснят не само българите в чужбина, но и онези, които са затворени по домовете си заради карантина. И двете предложения се опираха на подкрепата на „Има такъв народ”, „Демократична България” и „Изправи се! Мутри вън!” – останалите, които заедно имат мнозинство, бяха твърдо против. Това означаваше, че само при крайно благоприятно стечение на обстоятелствата тези идеи можеха да бъдат прокарани. Новите формации обаче не положиха особени усилия, за да подобрят шансовете си. Хората на Слави Трифонов даже навредиха заради крайно непоследователната си позиция за гласуването по пощата. Така показаха, че поначало не са го възприемали насериозно, а просто са искали да кажат на избирателите: предложихме го, но другите не го поискаха, така че какво да се прави.

За смяната на избирателната система въобще няма нужда да се говори. Надлъгването „кой е по-мажоритарен”, което се разигра в парламента, беше комична сценка, участниците в която търсеха единствено политически ефект. Затова стана по-добре, че „Има такъв народ” не спази предизборното си обещание и отложи промяната на модела. Иначе, ако депутатите се бяха захванали сериозно с това,

кой знае каква глупост щяха да направят.

А онези българи, които чакат мажоритарната система да промени живота им, по-добре да спрат да се надяват – според новия закон системата ще се смени при следващи редовни парламентарни избори, каквито никой не очаква скоро.

Пълната замяна на хартиеното гласуване с машини е сериозна промяна, но не и драстична. Секциите ще бъдат подсигурени и с хартиени бюлетини за непредвидени случаи. Забелязват се обаче няколко потенциални проблема, които останаха неадресирани. Първият – ще бъдат ли подсигурени всички секции с машини за предсрочните избори, защото доставчикът отказа да даде такива гаранции? Вторият – как ще се организира и проведе машинното гласуване в чужбина, за което не бяха разписани правила в Изборния кодекс? И третият – ще се уплашат ли избирателите от устройствата? Някои партии, на първо място ГЕРБ, ще експлоатират усърдно тези въпроси в предизборната кампания, за да насаждат страхове у хората.

И накрая стигаме до промяната, която най-пълно показа до каква степен политиката надделя при обсъжданията в парламента – обновлението на състава на Централната избирателна комисия (ЦИК). Добре е, че ще бъдат изключени комисарите, определени от политически формации, които не присъстват в парламента – като „Обединени патриоти” и „Воля”, или дори не съществуват – като „Реформаторски блок” и „България без цензура”. Лошото беше, че не се спомена и дума за реформиране на останалите нива на изборната администрация – районните, общинските и най-вече секционните комисии. С подмяната на състава на ЦИК

просто ще се пренаредят политическите квоти

и толкова. Това с нищо няма да разреши същинските проблеми.

Що се отнася до новите правомощия на президента да назначава комисията след публични консултации и процедура, определени от него, това е изцяло политически жест към Румен Радев от страна на „Има такъв народ”. Това не му дава власт – изборните комисари ще бъдат предлагани от партиите и коалициите в парламента, не от държавния глава. В същото време обаче, като му се позволява да урежда консултации и процедури, на Радев се отрежда една престижна, публична роля в този процес, каквато той досега нямаше. Зад всичкото това отново прозира симпатията, която Слави Трифонов показа към президента. Самият Радев демонстрира задоволството си от новия закон като го обнародва с невероятна бързина – буквално часове след приемането му. Координация между президента и „Има такъв народ”? Може би.

Да обобщим – беше ни обещана голяма изборна реформа; политиците обаче искаха предсрочни избори. Така, вместо да получим добре осмислен и изработен нов Изборен кодекс, имаме няколко свръхбързо наложени кръпки върху стария. Реформата се отлага – за пореден път.