Медия без
политическа реклама

Качествената музика има цена

Не бива да се девалвират отношенията между артисти и публика, като всичко се подарява, смята певицата и организатор на пловдивския джаз фест Мира Кацарова

Родената в Пловдив Мирослава Кацарова е позната най-вече от ефира на радио Джаз ФМ, където вече 17 години води предаванeто "Дезафинадо", а от 15 - Singin'n'Swingin. Като певица дебютира през 2000 г. с албума „Бяло в бяло“ (заедно с вече покойния български джазмен Румен Тосков-Рупето), последван от Vuelvo al Sur и My Cinema. Тя е организатор и на „Пловдив джаз фест“, който тази година ще се проведе за 4-ти път с участието на именити музиканти като Ян Гарбарек, Елиане Елиас, Дейв Холанд и Крис Потър, както и много български изпълнители.

- Познаваме ви като певица и радиоводеща. Как решихте да поемете организацията на цял фестивал?

- Открай време движа нещата си като певица и радиоводеща сама. Възприела съм радикален подход на самостоятелност, не искам да съм зависима от компании, които се самодефинират като издателски и продуцентски къщи. Мога да кажа, че имам опит като човек, който си организира сам концертите, турнетата, самофинансира се; сама записвам и предаванията, те не са в студиото на „Джаз ФМ“.

- Едва ли „Пловдив джаз фест“ е one man show?

- Не е „уан мен“, но сме двама души. Работата не е много по различна, само изисква повече средства. Като казвам, че съм независим артист, това също не е "уан мен шоу" – аз не разбирам от всичко. Имам си осветители, озвучители, човек, който се движи за комуникацията, счетоводител... Тези неща няма как да се прескочат, но в крайна сметка цялостната визия по подготовката, организацията си остава при мен. Около 1/3 от бюджета на фестивала идва от фондация „Пловдив 2019“, останалото е самофинансиране и търсене на хора, които да инвестират в изкуство.

- Джаз календарът у нас се насити доста в последните 7-8 години. Има ли публика за всички тези прояви?

- Убедена съм, че всеки, който се занимава с изпълнителска или промоутърска дейност, трябва да се грижи за публиката си. Тя трябва да бъде обгрижвана методично. Радвам се, че има толкова шарени и различни събития. A to Jazz например е един фестивал, на който човек може да отиде и да се забавлява - стилистиката на последните концерти е повече соул, фънки джаз, което е много подходящо за този формат на открито – хората се събират, говорят си. Докато нашият фестивал е съвсем различен, по-камерен, в една зала с не повече от 500 места. Ние продаваме билети – това е една от нашите важни борби, защото смятаме, че хората трябва да свикнат с мисълта, че изкуството не идва даром. Качествената музика има цена и не трябва да се девалвират отношенията между публика и артисти, като всичко се подарява. Другото много важно нещо, което ми харесва на нашия фестивал, е, че хората идват добре облечени, подготвени, знаят къде да пляскат. Няма несериозност, нито безразличие – точно обратното, публиката показва огромна любов. Хубаво е, че това е едно културно събитие, в което културата се проявява и в поведението на публиката. И се опитваме и ние като организатори да имаме адекватно на музиката си поведение. По по-деликатен начин да разкажем за тези неща – без да тръбим, без гръмко да обявяваме „световни премиери“.

- Комерсиализира ли се джазът?

- От една страна, имаме тази посока на развитие, която загърбва импровизацията и използва изразните средства от джаза в поп, в хип-хоп музиката. Привидно изглежда, че дълбините, които познаваме от 50-те, 60-те и 70-те години, все повече се заличават. Но има и съвсем други явления в съвременния джаз и като организатор на „Пловдив джаз фест“, който подбира програма и кани артисти, именно те ме интересуват повече. Не можем да кажем - всичко е комерсиално, нещата се изгубват, джазът умира, нали знаеш онази иронична реплика на Франк Запа от 1974 г. – че джазът не е мъртъв, ама леко започнал да понамирисва.

Аз съм част от поколение, което точно през 80-те и точно в тази социокултурна среда, българската, по една или друга причина е закърмено с джаза. Той се превърна за нас в звука на добрия вкус, на добрия избор. Избор не само на естетика, но и на етика. Тази година програмата ни е силно белязана от един голям символ на това поколение и тази нагласа – Ян Гарбарек.

- Като изпълнител не се ограничавате жанрово – боса нова, шансон, филмова музика... Това неизбежно се отразява и на програмата на фестивала.

- Човек не бива да се самоограничава, да се дефинира в някаква крайност. Не е добре да се спреш в една зона и да кажеш: „Ей тук съм добър, повече не мога да направя“. Предпочитам да правя повече грешки, но да експериментирам, да се развивам. Страхувам се един ден да не се превърна в занаятчия, който изхабява нещата около себе си. Музиката е отношение – на първо място между самите музиканти, след това между музиканти и публика. Много рискуваш да унищожиш тези отношения, ако продължаваш да тъпчеш на едно място. В изкуството има една ирационална зона, те са на ръба между осъзнатото и несъзнаваното. Аз съм била свидетел как един артист до такава степен изчезва на сцената, че той наистина се превръща в инструмент в божиите ръце. Точно това се случи с Джошуа Редман на концерта миналата година, аз не знам кога си вземаше въздух този човек. Той унищожи всички закони на физиката, на биологията, на анатомията. Това са необясними неща. То е ясно, че е огромен труд, че това са тайни, в които той се посвещава лично и няма как ние да ги знаем; но е просто феноменално как музиката и изкуството може наистина да събори всякакви ограничения. Ти се изправяш на ръба на своите лични предели и търсиш изход отвъд.

- Останахте да живеете и работите в Пловдив въпреки ангажиментите си в София. Как според вас се отразява изборът за Европейска столица на културата на културната сцена в града?

- Неизбежно се промени. Това е един много красив град априори. Той носи своите исторически натрупвания, своята специфична атмосфера. В Пловдив има място и за самобитност, за онази приятна неоформеност, от която се ражда в крайна сметка уникалното в изкуството. Това има най-различни проявления в града – от една страна, „Капана фест“ доведе до едни стрийт събития, шумни, повече забавление, отколкото изкуство; но пък те въвличат повече хора, които после биха намерили себе си и в други събития. От друга страна, театърът в Пловдив е много хубаво средище. Последният спектакъл, който ме вдъхнови, е „Дебелянов и ангелите“ – постановка на Диана Добрева по Сашо Секулов. Всеки спектакъл е продаден и след всеки спектакъл хората излизат озарени. Има и много различни концерти – рок събития, класическа музика, опера. Получава се това, за което винаги съм си мечтала да се случи и у нас, като ходя примерно във Виена: вместо в неделя да отидеш в мола, отиваш да речем в „Албертина“ и разглеждаш новата експозиция. Това създава атмосфера, нагласа към живота. Афишът е пред очите ти, събитията са навсякъде - тези неща дразнят погледа, дразнят любопитството, дори на първосигнално ниво. Така се възпитава интересът към изкуството. Така че промяната е факт и разбира се, това до голяма степен се дължи на финансирането. Дай боже ентусиазмът на хората, които са организатори на тези събития, да се запази и след 2019 г.