Путин постоянно обвинява САЩ в нарушаване на обещанието да не разширява НАТО на изток. А има ли такова обещание? Списание New Yorker разследва фразата от 1990 г., заради която сега Европа се страхува от нова война.
„Ню Йоркър“ публикува текст на московския си кореспондент Джошуа Яфа, озаглавен „Историческият спор зад руската заплаха за нахлуване в Украйна“. Яфа се опитва да установи има ли Владимир Путин причина да твърди, че Русия е била излъгана от НАТО и така пактът е създал заплаха, на която сега Путин е принуден да отговори.
„През 1990 г. ни обещаха: „Нито сантиметър на изток“.
Те просто нагло ни измамиха“,
заяви Владимир Путин пред медиите на 23 декември. Той е казвал това не веднъж през последните години.
Сега Русия струпва войски до украинските граници, а Европа се опасява от руска инвазия. Путин води преговори с президента на САЩ и иска от НАТО гаранции за сигурността си. Една от тях е алиансът да се върне към вида си от 1997 г. На 26 януари Западът предостави на руските власти писмен отговор. Той не е публикуван, но от изявленията на държавния секретар на САЩ и генералния секретар на НАТО може да се заключи, че основните искания на Москва няма да бъдат изпълнени.
САЩ се опасяват, че инвазия в Украйна може да започне следващите седмици, евакуират дипломати и заплашват Русия с безпрецедентни санкции. Байдън предупреди, че нахлуването в Украйна ще бъде "катастрофа" за Русия и ще има "най-сериозните последици след Втората световна война".
Историкът Мери Елиз Сарот проучи
за какво са се споразумели през 90-те Русия и Западът
През 1990 г. държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър казва на президента Горбачов, че НАТО няма да се придвижи "нито сантиметър" на изток. Новата книга на професора-историк в университета "Джонс Хопкинс" Мери Елиз Сарот „Нито сантиметър: Америка, Русия и безизходицата след Студената война“ е базирана на доклади, писма и други документи и разказва как разширяването на НАТО разваля отношенията между Русия и Запада.
Срещата между съветския президент Горбачов и държавния секретар на САЩ Бейкър се състоя през февруари 1990 г., когато обединението на Германия е ключов въпрос в Европа. СССР държеше войските си в ГДР и Западът се опитва да успокоява Москва, включително относно НАТО.
Ханс-Дитрих Геншер, външния министър на ФРГ, публично предлага алиансът да не се разширява. Но канцлерът Хелмут Кол смята, че Западът трябва да търси още отстъпки от СССР и не подкрепя Геншер.
Бейкър предлага на Горбачов избор: или обединена Германия извън НАТО, или обединена Германия в НАТО, с гаранции, че пактът няма да расте на изток. Бейкър се надява, че споменът за двете световни войни, започнати от Германия, е жив в СССР. И Москва ще предпоче не Германия, оставена сама на себе си, а държава, която трябва да изпълнява задълженията си в един международен съюз, обяснява Яфа.
Според стенограмата от преговорите между Бейкър и Горбачов,
фразата за „нито сантиметър“ в контекст звучала така:
„Ако Германия е неутрална, тя може да реши да изгради собствен ядрен капацитет, вместо да разчита на ядреното възпиране на САЩ. ... Не само за Съветския съюз, но и за други европейски държави е важно да има гаранции, че с Германия в пакта, НАТО няма да се премести нито сантиметър на изток. Вярваме, че обединението на Германия няма да доведе до разширяване на изток“.
Обаче президентът Джордж Буш не подкрепил идеята на държавния секретар, а Бейкър по-късно уточни, че само е пробвал почвата за "един от възможните варианти" и е говорил "хипотетично". В крайна сметка предложението му не влиза в нито едно споразумение. През септември Горбачов подписва Договора „2+4“ и проправя пътя за обединението на Германия, без да получи писмени гаранции, че НАТО няма да се разширява.
Изглежда, че
САЩ и Европа „постигнаха всичките си желания практически безплатно“,
отбелязва Яфа. И това се е случило по редица причини, сред които са икономическите проблеми на СССР (ФРГ обеща на СССР 15 милиарда марки) и „неумелите преговори“ на Горбачов (сега някои го упрекват за прекомерно доверие към Запада).
Събитията, чието ехо днес заплашва Европа с война, продължават да се развиват при президента Борис Елцин. През 1993 г., по време на среща с полския лидер Лех Валенса, той неочаквано за мнозина, след „вечеря и напитки“ потвърждава писмено, че Русия не възразява срещу влизането на Полша в НАТО. В Русия имаше много недоволни. По-късно и той започва да твърди, че договорът „2+4“ не допускал такава възможност.
Сарот определя историческия период, който описва, като време, когато Америка е била свободна да „демонстрира мускули“ и на Запад приемат разширяването на НАТО като „главозамайващ“ успех. Сега, повече от 20 години по-късно, пише тя, Путин смята Горбачов за „лош преговарящ“, а Елцин – за човека, позволил разширяването на НАТО, и иска „нулиране от 1997 г.“.
Според авторката през 90-те години Западът се е възползвал от Русия: „В крайна сметка Русия подписа тези споразумения, въпреки че отлично разбираше какво подписва“. Западните страни биха могли да си спомнят думите на Уинстън Чърчил: „В победата трябва да има великодушие“.
