Надеждите за промяна в българската политика не избуяха с появата на Кирил Петков и Асен Василев. Започна се по-рано, със събитията от 2020-2021 г. Тогава недоволни граждани се разбунтуваха срещу кабинета „Борисов 3”, президентът Румен Радев открито ги подкрепи, на сцената излязоха нови политически сили, а дългата доминация на ГЕРБ в парламента и изпълнителната власт рухна. Вярата на хората, че е възможно радикално обновление, бързо повяхна след тежките политически провали на ИТН, ДБ и ИБГНИ.
После обаче дойде „Промяната” и наново укрепи надеждата, че нещо различно може да се случи в тази страна.
Е, стана ли? Ако гледаме парламента, тогава определено нищо не се получи. 47-ото Народно събрание ще се запомни като най-жалката, безобразна и противна
карикатура на парламент,
която родните политици са ни сервирали до момента. И не става въпрос само за калната река от драми и разправии, която изтичаше от събранието всеки божи ден. А за това, че депутатите се оказаха неспособни да си вършат работата успешно, без скандали и в съответствие със закона. И за това не е виновна само опозицията.
Първо, хайде да си дадем сметка колко много други институции зависят от Народното събрание. На него се пада да избира и назначава шефовете и съставите на сума органи, агенции и всякакви други структури на различните държавни власти. 47-ият парламент трябваше да избере управител на БНБ – централната банка, която държи контрола върху парите в България. Партията на Слави Трифонов искаше самичка да определи гуверньора. ПП, ДБ и БСП обаче отказаха да удовлетворят алчността й и в току-що подредената четворна коалиция избухнаха чудовищни разправии, които буквално я докараха до ръба на разпада. Накрая процедурата се провали и кой остана начело на БНБ? Досегашният й управител Димитър Радев, въпреки че мандатът му беше изтекъл. Временна мярка, може би? Не, защото бившите управляващи напълно забравиха за свръхважното назначение – нищо че Радев беше избран навремето от ГЕРБ и ДПС, които четворката обяви за смъртни врагове.
А КПКОНПИ? Прословутата антикорупционна комисия, която трябваше да стряска иначе здравия сън на „партиите на статуквото”? От „Промяната” се заканваха, че ще я преустроят, ще й назначат нов председател (какъвто нямаше след оставката на Сотир Цацаров този февруари) и ще подгонят корумпираните.
Осемте месеца на власт обаче не им стигнаха,
за да направят нищо от това. Новият проектозакон за противодействие на корупцията, общо взето преписан от стария, беше внесен в парламента едва през юли. Кандидатура за председател на КПКОНПИ няма официално и досега, макар че тогавашният вътрешен министър Бойко Рашков беше несъмненият претендент на „Промяната”. Работата по проектозакона, както и процедурата за избор на председател, започнаха чак в края на юли, когато вече стана очевидно, че този парламент си заминава. Накрая нищо не произлезе. Даже опозицията да беше помагала с всички сили (а нейният интерес налагаше всичко да пропадне), пак нямаше да се получи при толкова малко време и толкова голяма небрежност.
Монументалната издънка с енергийния регулатор КЕВР обаче бие отвсякъде провалите с БНБ и КПКОНПИ. В началото на годината управляващите спешно се завтекоха да избират нов шеф на органа, след като хвърлиха върху дотогавашния му председател Иван Иванов отговорността за полуделите цени в енергетиката. Избраникът им – Станислав Тодоров, беше номиниран буквално в последния възможен момент. Междувременно бяха изменени и занижени изискванията за председател на КЕВР, заложени в Закона за енергетиката. От опозицията саркастично обявиха, че постът се подготвя за „Първан парнаджията”, а след успешния избор на Тодоров сезираха Конституционния съд. Това беше през февруари. 5 месеца по-късно съдът изхвърли Тодоров от комисията. Така бяха поставени под огромен риск взетите междувременно решения от регулатора, както и бъдещата му дейност – без председател другите комисари дори не могат да се съберат на заседание, камо ли да вземат мерки срещу цените на тока, водата и горивата. Фиаското стана пълно, когато депутатите се принудиха да върнат начело на КЕВР Иван Иванов – като даже и сега остава неясно дали подобна мярка също не нарушава Конституцията.
А депутатите с лекота газеха не само основния закон,
но и правилата, по които те самите работеха. Най-фрапантният пример беше с промените в Закона за обществените поръчки, одобрени буквално в последния трудов ден на парламента. С поправките се позволява индексиране на договори, сключени от държавата според ръста на инфлацията. Това предвещава огромни разходи за бюджета. Подобно законодателно предложение парламентът разгледа през май т.г., но тогава то беше отхвърлено. От „Промяната” го внесоха отново, но преди да е изтекъл 3-месечният срок, който се изисква от парламентарния правилник, за да бъде разгледан наново законопроект, който Народното събрание веднъж е порязал. А не говорим за дреболия, тук потенциално са заложени стотици милиони левове в нови разходи за запълваната от данъкоплатците държавна хазна.
Но поне изредените по-горе случаи засягат единствено и само нас. Решението на парламента да откаже военна помощ на Украйна обаче ни опозори пред развития свят. Предоставянето на оръжие трябваше да бъде акт на солидарност с нашите съюзници от ЕС и НАТО, които в почти пълен състав подкрепят украинците във войната им с Русия. БСП обаче заплаши, че ще напусне четворната коалиция. Сега това изглежда по-скоро като блъф, ако вземем предвид колко здраво се държаха социалистите на Корнелия Нинова за властта. И така да е било, заканата беше достатъчна, за да уплаши „Промяната”. Набързо беше постигната договорка – няма да пращаме оръжие, а ще ремонтираме повредена украинска бойна техника.
Лицемерието на компромиса надмина всякакви граници –
цяла България беше разбрала, че родното оръжие стига до Украйна чрез посредници, и на всички беше ясно, че нищо няма да ремонтираме. Добре, че Володимир Зеленски влезе в положението на безпомощното ни правителство и се отказа да иска оръжие, като така ни спести мъничко от международния позор.
И накрая – политическите трусове, безспирни и яростни, поглъщащи невероятно много време и енергия. Не могат да се изброят случаите, в които опитите да се въведе ново законодателство се провалиха заради бруталното ожесточение между политическите фракции. Нещо повече – това в крайна сметка разсипа парламента. Сблъсъците в четворната коалиция и последвалото й разпадане доведе до обезглавяването на Народното събрание – с помощта на ИТН опозицията свали председателя му Никола Минчев. Подобно нещо не се беше случвало от 2005 г. насам, когато падна тогавашният шеф на парламента Огнян Герджиков. Съдбата на Минчев последва и кабинетът „Петков”, който беше погубен с първия успешен вот на недоверие за цялата ни демократична история. С това 47-ият парламентът обрече и себе си, тъй като интересът на политиците диктуваше да отидат на избори, отколкото да се опитат да създадат ново правителство в рамките на същото Народно събрание.
Всъщност единственото, за което парламентът може да бъде похвален, е решението му да вдигне ветото над преговорите за еврочленство на Северна Македония. Спорът с комшиите тежеше като воденичен камък на врата на българската държава в продължение на около 3 години. Нещо трябваше да се направи. Добро или лошо, решението на парламента прехвърли топката в полето на Скопие.
Като направим равносметката, 47-ото Народно събрание е чист позор – за българската политика като цяло и за парламентаризма в частност. Най-лошото, което стори, е, че попари съвсем надеждите, че нещо може да се промени. Очевидно е – упадъкът на законодателната власт у нас е нещо трайно, което няма да спре независимо кой управлява. Страшният въпрос е дали няма окончателно да я обрече на гибел.
