Кики звъни на Шиши. Той на Ники. Ники и Шиши също си общуват. Ами Мечо? Разтриват го в кабинета. Масажист е Джиджи.

Всичко това не е ЛГБТ многоъгълник, а галените взаимни обръщения на някои от най-първите мъже на България. Скандалите, чрез които названията станаха публични, отшумяха. Бяха ползвани в междупартийните войни. Но за широкия кръг хора - обикновените, остана една енигма: как тия мъже, люти политически врагове, с кръвни клетви един срещу друг в претенцията да водят народа, си общуват тъй мило?

Нужно е пояснение. Част от тях бяха в коалиция, политическото взаимодействие по принцип изисква контакти. Тоест независимо дали са в съюз или не, е нормално да общуват. Дори непублично. Работата им е такава. Обаче! Налице са не просто лични контакти, не просто размяна на думи. Имаме напълно приятелски, задушевен език. Дори и с ирония да е - названия между свои хора. Пред камерите се обвиняват в

престъпления, в погубващи страната низости,

зад тях - "Шиши", "Кики"... Следва да се направи разликата: търговци постоянно общуват с потребители, чиновници с данъкоплатци, учители с родители... - светът е пълен с общуване по работа - но тя не изисква близост. Съответно разговорите протичат с "Добър ден", "Бихте ли желали да?....", "Дали пък не би било редно?...".  В телефоните се записват пълни имена, не умалителни. Само между много "гъсти" мъже и жени фигурират "Цуци", "Мими", "Оги-Доги", или се търсят среднощ (както стана ясно след оповестяване на есемесите).

Ето я по-точно енигмата: Всички тия хора разиграват умопомрачителен гигантски театър, безскрупулно на гърба на българите, в който публично са врагове, а реално - аверчета?!; Или пък са едновременно приятели и врагове в една особена действителност, в която няма проблем да пратиш Бойко Борисов в ареста, а по-късно да си хортувате в манастир?

За обикновените хора втората версия е непонятна. Ако считаш някого за престъпник, виждаш противоположни ценности, възпитание, мечти, няма как да си му приятел. Може да не враждуваш, да общуваш, налагайки се, но сближаване - абсурд. Това важи дори в елементарния битов живот, какво остава при големи въпроси като народа и държавата? Обаче и първата версия не е вероятна. Тя изисква не само

всички споменати да са уникални, неуловими с болестната си лъжа

люде, ами и самата действителност да надмогва въображението, да е безсилен всеки описателен език. Ако е вярна тази първа версия, какъв е смисълът въобще да живеем в държава, в нещо като среда, а не се затворим в пещери?

Без въобще да отхвърлям първата версия, предлагам като обяснение втората - хем са врагове, хем приятели. Изглежда нелогично, но вижте футболистите - избиват се един друг на терена, ритат, контузват; след последния съдийски сигнал се прегръщат, ходят си на гости; даже гаджетата разменят.

Проблемът, всъщност, е много дълбок. За да бъде разбран, следва да бъде изоставена иронията. Свързан е с историята, развитието на морала, с обществените и трудови отношения. Изглежда много сложен, но само защото е налице навик да се разсъждава просто. Българската действителност е прашинка от този проблем, затова и подобни абсурди се срещат навред. Бъде ли разбран, ще се поизяснят някои от непонятните за мнозинството хора случки в политиката:

Някога, в Древна Гърция например, всичките човешки добродетели не са си противоречали, не са могли да съществуват изолирани една от друга. Истина, чест, честност, обществен дълг, грижа към ближния, здрав дух в здраво тяло...., са схващани като постигащи резултат заедно. Човек не ги притежава всичките,

но става добър, за пример,

ако ги реализира вкупом. Един учител, например, не може да е добър, ако е изряден единствено спрямо учениците - трябва да е изобщо; той даже не може да разбира само от математика, следва и от география, биология (Питагор). Всичко това съответства с философския светоглед за наличие на идеален подреден свят (отвъд) и грешен (на земята - който се стремим да оправим). Постепенно с вековете е приета противоположната концепция - малко е вероятно да има свят отвъд; не съществуват идеални подредени форми, нещата са дребни, борба между елементи... Щом е така, ценностите също се раздробяват, почват да си противоречат - човек може да има

чест и без да говори истината,

да разграничава обществения дълг от личния; учителят не просто няма как да разбира от всичко, но и може да проявява отделен морал (в училище и пред съседите, да кажем). Щом светът наистина е неподреден, престава да има и общи житейски призвания в трудовата дейност - като ценност почват да се възприемат отделните професии, специализацията. Вече не може подобно на Готфрид Лайбниц да си едновременно математик, политик, библиотекар, писател, философ ("Айде бе, от всичко ли разбираш!") - следва да си посветен на нещо конкретно, специално (т.нар. експерти - те се ценят днес, всичколозите се приемат с ирония). Обаче всяка конкретика, всяка отделна област, след всичко по-горе

носи свой морал, свое разбиране за добро-лошо

Чрез това отделно "добро и лошо" те се подреждат в света, точно както отделните борещи се взаимно елементи. Изграждат си самостоятелни ценности, примери за успешност - на ниши се е разпаднал и моралът. Така днес футболистите си имат свой отделен морал и поведение, адвокатите също (с устните, които сутрин защищаваш пламенно убиец, вечер с чиста съвест да целуваш детето си); и водопроводчиците имат свой ("Е, ще му оправя тръбите, ама ако му разваля кабелите - да си вика друг майстор"), и журналистите ("Проверка от два независими източника" - макар понякога и пет да не гарантират истината). Разбира се, свой морал си имат и политиците. Политиката също се е обособила като напълно самостоятелна дейност. 

Точно тази уж отвеяна сложност предопределя прости и вече тривиални неща в живота ни като релативизма, правото "всеки сам да преценя" и т.н. В случая е важно, че точно този самостоятелен морал в политическата професия прави нещата да изглеждат непонятни за хората извън политиката. Не-политиците идея си нямат, че политическият професионален морал

не само допуска, но и насърчава да се лъже безобразно;

стимулира да се прегръщаш с люти врагове, а пет минути по-късно пак да сте врагове; да си хлъзгав, слузест, да казваш едно, а да означава друго... Да си на "Ники" с човек, когото ненавиждаш. Хем искрено да пращаш някога в затвора, хем искрено да ти е сладка ракията с него - не е лицемерие, просто един специфичен, стеснен, буквално изчанчен професионален морал. Единствено чрез него се пробива в тази област, експертизата го насърчава. Контактувал съм с много политици и обкръженията им - до един са най-искрено убедени (съвместявайки чест и лъжа), че няма проблем преди избори да се говори едно, а след тях да се оправи обратното. Защото

избирателите кълват по красиви приказки, без абракадабри

не гласуват за теб - а ако не гласуват за теб, какъв политик си?! И когато на финала политикът каже "Не мога да изпълня обещанието, защото нещата се промениха, светът е друг!", не-политиците (клъвналите шарани), недоумявайки за този морал, приемат, че ситуацията и светът наистина са се променили. Но не е вярно. Всичко си е същото. Просто се се говорили умишлено лъжи като част от насърчаващ ги професионален морал.

В това е цялата работа - "Кики", "Шиши", "Мечо" и т.н. са тип морал с тип език, с тип сленг - разбираем научно, извратен според всички останали критерии. Биологично този морал е дело на хора. Ако изоставим биологията - от не-хора. Мразят се и се обичат едновременно.

Още по-важно, че този точно специфичен професионален морал никога от никой не е бил атакуван в същина. Обикновено е обект на общи приказки, а не заради базовите положения в него за добро и зло. Което пък означава, че тепърва политиците ще сервират нови и нови непонятности за останалите хора - стимулирайки същото в тях, извличайки нечовечност. По всичко личи - у нас и по света.