Ситуацията взе да става трагикомична - правителството на Кирил Петков заприлича на обкръжената от руски войници Украйна. Батальоните на ГЕРБ атакуват откъм медиите, ВВС на Радев пуска снаряди от провинцията, а най-тъжното е, че в София се чува отчетливо и приятелски огън. На всичкото отгоре западните приятели оказват само и единствено морална подкрепа и на Петков, и на Зеленски.
Ако бяхме на някой друг европейски полуостров, на който политиката не е брак по сметка, а Кирил е политик от кариерата, сигурно това правителство щеше да е паднало, преди да е завършило създаването на новите министерства.
За сегашното положение в голяма степен си е виновно самото правителство, което, едва ли има две мнения по въпроса, е доста аматьорско. То е по комсомолски енергично, парата му отива в свирката. Гафовете му се застъпват. Недоизчислените пенсии, мегаломанските проекти като завода за батерии, скандални назначения, бравурните изказвания на тема "Македония", постоянното дописване на Плана за възстановяване, който уж бяхме предали и т.н. - вкарват
скептицизъм по отношение на очакванията за промяна,
които новите политици успяха да внушат предизборно на претръпналото народонаселение. Един по един обещаните мостове над Дунав започнаха да намаляват, строежът на магистралите - да се отдалечава във времето, разширяването на метрото в София взе да скърца, парите на пенсионерите започнаха пак да намаляват, цените растат - т.е. нещата започнаха да се връщат в долна мъртва изходна точка.
Въпреки всичко това - и днес няма съмнение, че това правителство е реформаторско и е категорично проевропейско. А на този етап - това е по-важно от всичко останало, тъй като страната наистина плаче за реформи по всички направления. Не забравяйте, че днес доверието към Кирил Петков е толкова голямо, колкото това към Бойко Борисов и Корнелия Нинова, взети заедно. Социолозите казват, че през последните 12 години не е имало правителство с толкова висок кредит на доверие.
На много хора явно тази ситуация не се харесва. Едни схващаха Петков като марионетка, други - като временно явление, трети още не са приели мисълта, че имаше избори и властта се смени. Всички те взеха дружно да клатят властта след 29 януари. На тази дата не започна блицкриг, на 29 януари просто се
синхронизираха всички вибрации,
които могат да доведат до падането на реформаторското правителство.
Вероятно мнозина се питат какво пък чак толкова стана на 29 януари. Всички атаки започнаха, след като Николай Павлов и целият съвет на директорите на държавното дружество “Булгаргаз” бяха освободени точно на тази дата. Вместо да заяви директно, че познава прекрасно Павлов, че е убеден в неговите качества и т.н., президентът Румен Радев започна атака срещу цялото правителство, като приоритетна тема му стана... енергетиката. Че енергетиката е блато, едва ли има спор, но да атакуваш кабинета за това, че е уволнил един човек, да търсиш сметка на правителството за липсата на реформи 47 дни след като то е положило клетва, да се чудиш защо цените на тока не са паднали седмица след смяната на борда на енергийните дружества - това е доста слаба позиция. Да не виждаш, че голяма част от проблемите идват от един абсолютно блокиран парламент, занимаващ се с дребнотемие. Да привикваш министри, да им раздаваш задачи, да настояваш за конкретни законодателни действия -
всичко това издава действия на ядосан човек, не на политик
Зад избледнялата принципна позиция на Радев започват да прозират личните мотиви, а това е недопустимо. Да не говорим, че с тези действия той дава допълнителни опорки на онези, които го наричаха предизборно “диктатор“.
Защо Радев стигна дотук, не е ясно - ясно е, че след величавия завършек на първия му мандат, пред него има цял много дълъг втори и последен мандат, който той спокойно може да опропасти.
Още нещо, свързано с 29 януари. На тази дата Христо Иванов, лидерът на “Да, България“, заяви на съпартийците си: ”С много висока сигурност ще има и парламентарни избори. Не съм врачка, но това ми е усещането“. Подобни изказвания винаги са били живи бомби, камо ли под крехката снага на реформаторското правителство, в което градската десница уж участва с душа и сърце.
След 29 януари зачестиха атаките от ГЕРБ - разправията между правителство и президент, несигурността в управляващата коалиция извадиха от тъмата бившите управляващи. В момента тяхната атака върви по линия на бюджета - покрай първо четене в пленарната зала започнаха да пристигат стотици предложения за промяна, главно в стил - дайте да дадем още милиони на тези общини, на онези бюджетни предприятия... Министрите са затрупани с въпроси и почти денонощно висят в НС да се обясняват. Ръководството на НС и управляващата коалиция изобщо не може да се справи с цунамите от реплики, дуплики, процедури, с които ГЕРБ успява да саботира работата на парламента. Тук, както при случая с Радев, правителството не е безучастно. Атаката на властта срещу наследството на Бойко Борисов и Иван Гешев продължава с пълна пара. ГЕРБ реагира очаквано и първосигнално - поставя личността на Борисов над каквото и да било разследване - и в крайна сметка се стигна до неполитическата, недемократична и направо малоумна политическа позиция -
няма да има диалог, докато вие атакувате Борисов
Така власт и опозиция, президент и коалиционни партньори свършиха това, което всички очакват от българските политици - не успяха да влязат в режим на градивен диалог по средата на най-голямата криза, която се случва в страната след 2008 г.
Дори Корнелия Нинова е права, когато казва, че има странно съвпадение на позиции между Радев и Борисов, но и тя - най-големият поддръжник на съществуването на този кабинет, не спестява атаките към властта, в която участва - изказване на премиера Кирил Петков, че България няма да налива повече средства в „гьола“ АЕЦ ”Белене“ доведе до трусове в коалицията и разграничаване от тази позиция от страна на БСП.
Днес правителството ни е под обсада - от свои и чужди. Петков е като Зеленски - обкръжен от врагове. Големият въпрос, който се появява, когато политическото напрежение вземе връх, винаги е бил един: Може ли да има стабилност в такава страна? Онзи ден този въпрос зададе Зеленски - той визираше натиска върху украинците, които всеки ден са принудени да очакват началото на война. В такава страна и в такава ситуация наистина е трудно да се живее.
Чудно е защо Кирил Петков не задава този въпрос - натискът върху правителството в София е не по-малко драматичен.
