За избирателите, очакващи преки дивиденти от общинските власти, технологиите на изборната борба са изключително важни. Те им обръщат голямо внимание и съответно анализират - защо надви тоя, а не оня; как да се поучим от употребените хватки за бъдещи успехи. Тоест как законно (или полузаконно) да победят нашите, защото леля работи в администрацията, тате е във фирма, печелеща често общински поръчки, или жената е съученичка на кмета; каквото му е поискала досега, не е отказал човекът:)
За нас, останалите, освен доста 

забавното изборно шоу по телевизора

остават някои по-отвлечени въпроси, като дали ще има презастрояване в градинките, кога въздухът ще стане по-чист, кой може да озапти топлофикационните октоподи... И  т.н. Ала тъкмо за "т.н" ми е думата в случая. Изборите като израз на пряката демокрация ни дават възможност да се опитаме да надникнем в бъдещето. Впрочем и неколцина от анализаторите се изказаха в този дух: резултатите показват, че става нещо важно. Не сега, но скоро. 
А "скоро" в исторически план може да е доста. Но мнозина живеем с това усещане, пък и - защо да се лъжем, струва ми се, че в световен мащаб то се случва. (Турям Брекзит и Тръмп, избрани съвсем законно, в изненадващите индикации за неочаквани политически промени в света.)
Та какво става? Хората искат все по-чиста природа, все по-високи доходи, все по-качествен живот до дълбоки старини, все повече свободи в икономически, сексуален, религиозен и политически план, все по-малко физическо насилие, вкл. междувидово. Хората и гласуват по този начин. Търсят нещо ново, не го намират, не спират да се опитват. Малката шведска ученичка революционерка е представител на радикалните искания по тези въпроси. Можем да я разглеждаме като гласоподавател от бъдещето. Дали една Грета Тунберг би гласувала за Борис Бонев, ако беше тукашен избирател, или би оглавила листата на такъв като него след някоя година? Или пък самата тя би се кандидатирала за лидер на нещо екологично и радикално, увличайки млади хора от различни страни? Вероятно да, с голяма сигурност. Можем да разгледаме обаче гласоподавателите на г-н Бонев, неочаквано многобройни, като показател на нещо, което предстои, без да знаем накъде точно ще тръгне.
Верен на скептицизма си, аз все пак не бързам да виждам близката световна хармония като проекция на идеалистичния повик на млади и ентусиазирани хора за повече справедливост, толерантност и всеобщо добруване. Защото да изчистиш въздуха над София е като да махнеш кюмбетата и автомобилите - едновременно е лесно и невъзможно. Ще кажете - как хем лесно, хем невъзможно? Ами така - както е лесно да говориш благи проповеди, а да се окажеш отец педофил или обикновен диктатор. Все човешко. 

Да вземем кюмбето

То те топли евтино, особено ако бастисаш тайно някое дърво в парка. И ако не ти стигат парите, пък си жив, правиш така. Автомобилът не само пък те вози, но ти притуря почит сред комшиите. А почитта между комшиите е първият мерак на човека, откак скача по дърветата или ходи на тълпи по тая Земя. 
Тоест добре е да има джунгла в Амазония, но какво да направим, ако индианецът иска повече батати или направо кадилак? А ако индианците са много и всички искат кадилак повече, отколкото кану? Как да им внушиш да не искат кадилак и да пазят общата планетарна гора, ако ти самият или прадядо ти е изсякъл горите в родината ти заради повече ниви още преди 200-300 години? 
Как да им го внушиш, ако на теб пък целта ти е да им продаваш филми с кадилаци, както и кадилаци? При това колкото може повече? Повечето продажби са повече печалба, повечето печалба е повече мощ, но има ли мощ, има и немощ. Мощта и немощта се гледат, както Нарцис се гледа в извора, тече напрежение между двата образа.
Светът, ерго, е пълен с противоречия, думата "светът" може без проблем да се замени с думата "живот", но не подобни труизми са повод за писанията ми. Нека само кажа, че думата пари - тази толкова противоречива и примамлива дума, концентрира нашата политика и нашето бъдеще не по-малко от думата човечество. Самата Грета в речта си пред ООН така намъмри "световните политици", каквото и да значи това: "Bиe oткpaднaxтe мoитe мeчти и мoeтo дeтcтвo cъc cвoитe пpaзни дyми. И вce пaк аз cъм eднa oт щacтливцитe. Xopa cтpaдaт, xopa yмиpaт, цялaтa eкоcиcтeмa кoлaбиpa... A виe гoвopитe caмo зa пapи и ни paзкaзвaтe пpaзни пpикaзки зa икoнoмичecки pacтeж". 
Обърнете внимание на думата пари. Аз обърнах внимание на тази дума преди близо четвърт век съвсем случайно. Бях в Париж по някаква програма и гледах френска телевизия от интерес, но и от немай-къде. В един дебат за стачки и икономически растеж участваха какви ли не - видни фигури, политици, "говорещи глави" и обикновени граждани. Участваше и Пако Рабан. Той каза нещо остро, изглеждаше на място. А един от обикновените граждани възрази:

"Какво го слушате този, знаете ли колко пари има?"

Удивих се. Идвах от страна, която доскоро идеологически твърдеше, че многото пари у отделен гражданин са зло. "Нима и тук хората мислят така" - зачудих се аз на това изказване, пълно с класова сегрегационност. Беше некоректно изказване, грубо, немотивирано. Но някак хвана дикиш. Тогава се замислих за християнството и комунизма, за неизтребимата завист като двигател на прогреса и като основен порок. 
Тези антиномии си стоят. Те са предпоставка и за политически промени. Кога и как не знам, знам само, че ще са с нови хора. А промените ще са по-радикални, отколкото очакваме.