Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа
(Аристотел)
Древните мъдреци затова са уважавани, защото мислите им служат на много поколения след тях. Френският президент Еманюел Макрон има амбицията да остави историческа диря от своето председателство на Съвета на ЕС, което е първото и последното през двата му президентски мандата.
За дълбока реформа на Евросъюза няма време, макар че се върви в тази посока след Конференцията за бъдещето на Европа, която приключи на 9 май в Страсбург. Каквото и да се случи занапред, няма да се свързва с името на Макрон, защото председателската му роля в Съвета на ЕС също е на приключване в края на този месец. През оставащите седмици до 30 юни той има само един златен шанс за запомнящо се европейско лидерство - да отпуши разширяването на ЕС към Западните Балкани. Но му пречи България с нейното вето над старта на присъединителните преговори на Северна Македония (и пакетираната с нея Албания).
Затова Макрон се е вторачил в
премахването на тази пречка чрез натиск върху България
За една седмица (на 31 май и 7 юни) научихме за две последователни покани в Париж на висши български ръководители, за да се откажат от ветото. Първия път трябваше да се явят президентът Румен Радев и премиерът Кирил Петков, защото се смяташе, че между тях има разногласие, поради което България не може да вземе окончателно решение. Радев се сочеше като неотстъпчив, а Петков - като уклончив към РС Македония. Затова Макрон се бе заблудил, че това е български вътрешнополитически въпрос, който може да се уреди с неговото посредничество. Радев отклони поканата като неуместна и Макрон реши, че трябва да посредничи в междудържавен спор. Но пак допусна грешка.
В телефонен разговор на 6 юни той покани Радев отново, но като отсрещна страна му предложи да се срещне в Париж с македонския премиер Димитър Ковачевски. Чисто протоколно не е редно да се урежда среща между президент и премиер, защото не са на едно равнище. Президентът приема премиера, а не се среща с него. Но на Макрон му е простено, защото в президентска република като Франция държавният глава има пряко участие в изпълнителната власт. Неслучайно френският Министерски съвет се събира на заседания в президентския Елисейски дворец и няма нужда от своя сграда.
Без съмнение френският държавен протокол се ориентира брилянтно в дипломатическите правила. Затова поканата към Радев и Ковачевски може да се обясни само по един начин: Макрон е схванал, че от натиск единствено върху България няма полза. Тя издържа и под тежката германска преса миналата година.
Необходим е натиск също върху Северна Македония,
която досега е била щадена, а там склонност към сговорчивост показва само премиерът (и неговият външен министър). Президентът Стево Пендаровски не само няма реална власт, но и създава ненужно напрежение между двете държави чрез недодялани изказвания.
Грешката на Макрон обаче е не само протоколна, а принципна. Проблемът не е междудържавен. Същата заблуда пречеше и на българския премиер Кирил Петков да се ориентира какво да прави. Той си мислеше, че като създаде работни групи между министерствата на двете държави, ще се преодолеят пречките. Пет месеца по-късно резултатът е нулев. Даже френските дипломати в София, които са призвани да бъдат наблюдателни, едва ли са забелязали напредък в българо-македонските отношения. Следователно този подход е непродуктивен.
В интервю за "Нова телевизия" вицепремиерът Асен Василев, който като финансов министър е пестелив на думи, обясни къде е грешката: „За мен първата стъпка е, че не България трябва да се разбере със Северна Македония, а ЕС трябва да се разбере с нея – т.е. ЕС да приеме поне отчасти българската позиция”. Всъщност България иска само едно нещо: равни човешки права за всички граждани, което е основен принцип на европейската демокрация. Скопие настоява, че е признало този принцип в своята конституция, но не казва защо пропуска българите в преамбюла на същата конституция, където са изброени т.нар. държавотворни народи.
Българите са анихилирани,
сведени са до едно нищо и това личи не само от конституцията, а и от официалното преброяване на населението, чрез което гражданите с българско самосъзнание зорлем са докарани до 3504 души. Пратеници на Еврокомисията периодично ни успокояват, че в процеса на преговорите, които ще се водят между Брюксел и Скопие, ще бъде отделено специално внимание на защитата на малцинствата. Но никой държавник у нас не говори за българско малцинство в РС Македония. Ние не знаем колко са българите, след като там няма заслужаващо доверието преброяване, а и системният тормоз пречи на гражданите да изразяват свободно своята народностна принадлежност.
Когато България настоява да се спазват базови европейски принципи, въпросът не може да е двустранен. Проблемът е между ЕС и Скопие и натискът върху България измества фокуса. Напоследък се появи дори
геополитически аргумент
за извиване на ръцете на българските политици: чрез ветото България помагала на агресивната политика на Русия. Москва се стреми да разедини Европа, като се намести на Балканите, и Путин щял да бъде доволен, ако РСМ остане извън ЕС. Привидно е така, но може да се каже и обратното: чрез притискането на България се засилва сръбското влияние в РСМ, а чрез него и влиянието на Русия. Със заличаването на българите Скопие продължава югополитиката си на сърбизация. Европейските лидери се отнасят към Северна Македония със снизхождение, защото им се струва малка и безобидна, но по този начин си отглеждат, ако не троянски кон, поне руско троянско пони.
Усилието на Макрон да намери решение може да бъде успешно, ако признае очевидната истина, вместо да я заобикаля. И дано не е решил да уреди рандеву на президента Радев на някое от паметните за България места в Париж, свързани с дооформянето на бившата югорепублика Македония - като кметството на кокетното предградие Нюи сюр Сен, известно на български като Ньой.
