Българската политика прилича на театър. При това театър грубоват и плосък, самодеен и некадърен. Но както виждаме, номерът минава. Защото голяма част от публиката е късопаметна и непридирчива. Ето няколко пресни примера. Политиката по принцип винаги и навсякъде е и малко театър. Прическа, грим, костюм, поза, заучени реплики - всичко това често прикрива истинските намерения, действителните мотиви, напреженията, скандалите, задкулисните договорки. На „сцената“ политиците влизат в роля, за да се харесат на колкото може по-голяма част от публиката.
По-добрата политика и по-добрите политици
По-добрата политика обаче не може да бъде само театър. Защото публиката рано или късно усеща фалша. И защото в края на краищата политиката трябва да дава резултат - да решава проблемите на обществото, да вижда по-далеч от него в бъдещето и да го води между дебнещите опасности. Затова по-добрите политици знаят къде е границата, отвъд която театралните прийоми не вършат работа. А и публиката иска да види последователност, принципност и чувство за отговорност.
Повечето от актьорите, населяващи в момента българската политическа сцена, категорично не спадат към тази група. За тях политиката е просто театър без край. При това театър, в който могат да си сменят ролята от ден за ден. Когато и както им изнася. Могат, без да им мигне окото, да се отричат от думите си и да мамят публиката, като я засипват с небивалици, полуистини и лъжи, разчитайки, че не е внимавала или е забравила предишните действия в спектакъла. Събитията през последните дни дадоха отлична възможност да видим всичко това. Поредната криза в управлението се размина, но покрай нея се вдигна прекалено много шум. Та се наложи да се инсценират нещо като интервюта, които да покажат, че всичко е наред и няма никаква нужда от друго управление. Ето няколко примера.
"Изключително успешно, едно от най-успешните"
Според доскорошния вицепремиер патриот това управление е „изключително успешно, едно от най-успешните“. Затова той не можел да си позволи да му „тежи като воденичен камък“. Позицията му е патриотична, но закъсняла и двулична. Понеже вече си беше позволил да „тежи“ на управлението цял месец. И понеже по въпроса за оставката в рамките на само двайсетина дни направи две взаимно изключващи се твърдения: а) „Не виждам никакви причини по лични съображения да подам оставка“ (22 октомври); б) „Повиках ви, за да обявя пред вас моето лично решение да подам оставка“ (16 ноември).
Преди оставката пък другата, по-голямата част на управляващата коалиция упорито повтаряше, че тя може да „счупи цялата конструкция“. След оставката се оказа, че благодарение на нея „правителството излиза по-работоспособно".
Вторият лидер на патриотичната коалиция и неин парламентарен предводител е направо народен артист. Първо смяташе, че да се иска оставката „на един, на друг“ е политически удар с цел „разклащане на управлението“, „нестабилност и хаос“. Няма и 20 дни по-късно обаче сам поиска оставката и на третия патриотичен лидер и вицепремиер, за да „заздрави правителството“ и да „спаси коалицията“. Накрая се оказа, че и без тази оставка „всичко е наред, всичко е прекрасно“.
На 17 октомври мислеше, че „трябва да бъде водач“ на евентуалната обща патриотична листа за евроизборите. А месец по-късно заяви: „Никога не съм поставял въпроса аз да водя листи или да ходя някъде в Брюксел или зад Брюксел".
"Главният воин" срещу корупцията
На политическата сцена се изявяват (при това в главни роли) и актьори, на които по принцип не им е там мястото. В интервю, което очевидно трябваше да го представи като най-важния воин срещу корупцията, главният прокурор се опита да впечатли публиката със заплахата, че ще потърси наказателна отговорност, ако правителството продължава да бездейства и не предприеме мерки по установените от проверка на прокуратурата нарушения на концесията на ски зоната в Банско. И припомни, че още през юни е поискал от премиера „незабавни действия в защита интересите на държавата“. Остана обаче незададен въпросът какво и защо е чакал, след като „незабавните действия“ се бавят вече почти шест месеца. Пропусната бе и „дребната“ подробност, че нарушенията, за които става дума, бяха разкрити, подробно описани и разгласени още преди осем години (по време на първия мандат на днешния премиер), а прокуратурата кой знае защо ги „установени“ чак през тази пролет.
Още на другия ден след интервюто министърът на околната среда се разбърза да „предприеме мерки“ - щял да започне преговори с концесионера на ски зоната за промяна на договора, при чието сключване през 2001 година „по неясно какви причини“ била допусната „изключително дълбока грешка“. Само че забрави да спомене, че всъщност договорът е подготвен в днешния си вид и процедурата е започната година по-рано, когато самият той е заместник-министър на околната среда. И че още тогава природозащитните организации са открили и посочили въпросната „изключително дълбока грешка“.
Но най-смешни в този сюжет са сценките около реалния собственик на ски концесията: хем всички се кълнат, че не знаят кой е той, хем премиерът го назовава поименно, понеже „всички го знаят, нищо че го крият“.
Защо политиката не върши работа
Както се вижда, българският политически театър е грубоват и плосък, самодеен и некадърен. Това се дължи както на „качествата“ на изпълнителите, така и на публиката - голяма част от нея е доста разсеяна, късопаметна и непридирчива. Затова номерът минава, театърът се възпроизвежда отново и отново, а политиката не върши много-много работа.
Нужда от друго, по-добро управление има. При това крещяща. Но засега явно няма възможност. Впрочем, да се възлагат някакви надежди на днешната парламентарна „опозиция" е напълно безсмислено. Защото всичко казано по-горе важи в пълна сила и за нея.
