Quantcast
Матура върху последния урок на Живков | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Матура върху последния урок на Живков

Премиерът Борисов си търси място в историята, защото в политиката му става тясно
9 206
 БГНЕС
Историята се повтаря като фарс, а монументът на Борисов повтаря като бутафория паметника на Живков.

Разликата между зеления и зрелия политик е, че зеленият си търси място в политиката, а зрелият - в историята. Премиерът Бойко Борисов навлезе в заключителната част на третия си мандат и даде сигнал, че се готви за политическа матура. "Вие имате голям късмет, че управляваме. Решил съм да не съм скромен заради тези негодници, които по цял ден говорят! Имате рядък шанс да управлявам аз", каза той на 16 май и направи заявка, че е готов за зрелостно свидетелство.

Оттук не може да има друг път освен към историята. Той знае къде се намира вратата й, защото е вземал уроци като частен ученик при Тодор Живков и сега предстои да се яви на матура върху последния му урок - как да си направи паметник въпреки неодобрението на обществото. А урокът гласи:

 

"Направи си го приживе, защото после не се знае"

 

През 1974 г. Тодор Живков даде образа си на скулптора Секул Крумов да му извае приживе уж за обща художествена изложба паметник, който през 2001 г. бе открит тържествено в родното му село Правец. Не става дума за някакъв бюст, а за монумент в цял ръст с височина 2,60 м. Как се реши на такава нескромност?

От Априлския пленум през 1956 г. той минаваше за борец срещу култа към личността, защото трябваше да отстрани от власт и да заличи наследството на предшественика си Вълко Червенков (зетя на Георги Димитров). От 1962 до 1971 г. бе министър-председател, докато осъзна, че премиерското кресло му отеснява. На Десетия конгрес на БКП през 1971 г. даде насока "за изграждане на развито социалистическо общество в България", скоро след това предложи нова конституция (Живковска на мястото на Димитровската), учреди чрез нея нов висш орган - Държавния съвет, и го оглави като държавен глава. До този момент в качеството си на премиер трябваше формално да се примирява, че по протокол по-високо от него стои в ролята на държавен глава председателят на Президиума на Народното събрание (Георги Трайков от БЗНС).

Щом се видя едновременно на върха на партията и държавата, задръжките му паднаха окончателно и даде простор на въображението на антуража си да славослови заслугите "лично на другаря Тодор Живков". С което потвърди правотата на третия закон на диалектиката на Хегел (и на марксизма-ленинизма) за отрицание на отрицанието.

 

Може ли един паметник да бъде нулев километричен камък

 

по пътя към историята? Живков доказа, че може. Само година по-късно, през юли 1975 г., той прие в София гръцкия министър-председател Георгиус Караманлис (по-късно президент) и му каза: "Ние с вас, господин Караманлис, вече влязохме в историята". Несъмнено живееше с ново самочувствие. Срещата бе важна, защото размрази българо-гръцките отношения, но за разлика от Живков гръцкият му гост не се похвали с принадлежност към историята. На него дори не му бе хрумнало да си направи паметник.

Борисов като последовател на своя учител все повече се изкушава да слуша славословия, но не разчита на други, а сам си ги говори. Причината е, че историята се повтаря само като фарс. Уж навъртя премиерския стаж на Живков и дори го надмина, но малцина му признават исторически заслуги. Угодническите медии не влизат в бройката, защото си заработват хляба и ще бъдат първите, които ще му се подиграят, когато му видят гърба. Природната му нерешителност го спира да си поръча паметник, но зевзеци се досетиха, че му е крайно време, и на 1 април 2019 г. поставиха негов бутафорен монумент на площад "Гарибалди" в столицата. С двуметровия си ръст той засенчи миниатюрния паметник на Джузепе Гарибалди.

Може да е на майтап, но паметникът подсказа, че

 

публично никой не бива да стърчи над Борисов,

 

защото няма да го търпи. Не е тайна, че особено много го дразни присъствието на президента Румен Радев, който като Георги Трайков навремето няма реална власт, но всекидневно напомня на премиера, че по протокол стои над него. Борисов не спира да повтаря, че не се стреми към поста му (макар че, когато издигна Росен Плевнелиев през 2011 г., си резервира президентството за следващия мандат), но го гледа като съперник за властта. Когато ни увери колко трябва да сме щастливи, че точно той ни управлява, добави с нескрито злорадство: "Защото, ако управляваше колегата Радев, щеше да постъпи като Путин, Борис Джонсън, щяха да измрат хора. Измряха навсякъде. Хиляди, хиляди на ден умрели!" С други думи, ако не беше Борисов, ни дебнеше гибел. Президентът Радев досега не е изявявал амбиции за изпълнителната власт. Репликата му на 19 май "Ако аз управлявах България, нямаше да се краде. Откакто ни управлява г-н Борисов, смъртността расте, а България се стопи с 600 000 души", бе огледален отговор на репликата на Борисов, а не заявка за власт.

Премиерът обаче сънува кошмари. Кое го кара да се бори за властта си? За разлика от Живков, на когото премиерският стол просто отесня, Борисов се тревожи, че столът му се клати.

 

Той не владее обкръжението си, както умееше неговият учител

 

Не може просто да отстрани членове на олигархичното Политбюро и да разчита, че те ще си мълчат. Страхът на Борисов е от осветяване. Когато дори главният прокурор признава, че 30-годишният преход е криминален, това означава, че е криминален и неговият висш продукт в лицето на управленската мутрокрация. Тук не може да има голяма тайна, защото процесите протекоха пред очите на цялото общество и всеки можеше да усети последиците им. Но изваждането на показ на информация от най-вътрешния кръг на олигархичната мрежа е сравнително ново явление.

След Цветан Василев ("банкер на годината", "мистър Икономика") вече имаме за свидетел и Васил Божков ("най-богатия българин"). Без да събират обществена симпатия, те служат за източници на "информация от първа ръка", която поставя властта в отбранителна позиция. Опровергаването й е  неубедително и затова първата й реакция е омаловажаването и пренебрегването. През 90-те години и първото десетилетие на ХХІ в., когато мутрокрацията още не бе направила под външен натиск своя европейски цивилизационен избор, проблемът се решаваше по

 

класическата формула "Няма човек - няма информация"

 

До този момент България бе регистрирала над 150 поръчкови убийства и прокуратурата с много старание успяваше да не разкрие нито едно. Борисов като шеф на полицията също даде принос.

Нещата се промениха след влизането на страната в ЕС, когато стана неудобно прилагането на класическите мутрометоди. Върхушката обеща повече да не прави така и замени бухалките с държавните репресивни инструменти, както обясни от Дубай Васил Божков. Но липсата на подборен санитарен отстрел пренасели терена на клепотокрацията и старите кадри започнаха да пречат на възхода на новите. Това създаде вътрешното напрежение, което подлага Борисов на огромен натиск да прави разместване и прочистване, но без сътресения във властта. С помощта на държавните органи той може да отнема бизнеси, т.е. да сваля милионери от висшите им постове на държавните хранилки, но за разлика от Живков няма пълна власт над информацията. Всяко непредпазливо движение може да го дискредитира, че е точно онова, което си мислят хората за него.

Затова е толкова нервен и търси опора в собствените си илюзии за величие, които компенсират недоверието му в цялото компрометирано обкръжение. Борисов отива неуверен на матура, защото продължава да се бори за политическото си оцеляване. Нищо чудно да бъде скъсан, защото още е незрял за влизане в историята.

Още

И ледът си има своите географски премеждия

20.08.2021

394
Подводни руини карат учени да преосмислят историята на Венеция

28.07.2021

1125
Точно сега е моментът да отидете в Дубровник

23.07.2021

1168