Най-много се лъже преди избори, по време на война и след лов. За изборите няма съмнение, защото много пъти сме проверявали и резултатът е бил един и същ. Сега обаче сме във война, както ни каза премиерът Бойко Борисов, и получихме възможност да проверим втората част на тази мъдрост. И тя излезе вярна, защото се задейства друга мъдрост: На лъжата краката са къси.
Правителството реши за наше добро да ни забрани разгласяване на "неверни информации". Така щяло да ни пази от излишни страхове по време на пандемията, а след нея щяло да ни пази от неверни мисли за властта. Само че възникна неочакван проблем: кой може да каже кое е невярна информация, т.е. дезинформация?
В мотивите си, с които наложи вето на части от Закона за извънредното положение, президентът Румен Радев отбеляза: "Няма дефиниция за невярна информация". Нищо не им пречеше на депутатите да допишат една дефиниция, но не го направиха и без бой се отказаха да бранят атакувания текст. А можеха поне да опитат. За целта трябваше просто да се позоват на дефиниция на понятието "информация" и да кажат, че нейното отрицание е дезинформация (от френското désinformation - не-информация).
Но изглежда някой се бе усетил да погледне поне в Уикипедия, където се казва, че за информацията "не съществува единна дефиниция, а има сравнително широк кръг от значения в различните области на знанието". С други думи тя не подлежи на дефиниране, защото е понятие от висш порядък, чрез което се дефинират други понятия, а самата тя може само да бъде описвана чрез тях, но не и дефинирана.
Ако им се вижда сложно, депутатите можеха поне да се замислят какво правят самите те в залата. Управляващото мнозинство твърди едно, а опозицията - обратното. Както се казва: Тебе - лъжа, мене - истина. Който не е прав, би трябвало да подлежи според първоначално гласувания закон на затвор до 3 години и глоба до 10 000 лева. Представете си каква красота: тъй като правото (правдата) е на страната на по-силния (мнозинството), опозицията щеше да е за затвор още на другия ден след изборите, ако възнамеряваше да опонира на управляващите. Парламентарният мандат щеше да преминава директно в срок за излежаване.
Президентът, който няма вътрешна опозиция в своята институция, може да говори каквото мисли. Например: "Законът атакува последните остатъци от свободата на словото." Както всеки български гражданин и той има право да чете, слуша и гледа каквото му харесва. Ако тези остатъци от свободно слово съдържат истини, които не обслужват управляващите и затова не им допадат, най-вероятно проблемът е в самите управляващи. Въпросът е защо ни докараха дотам, да се задоволяваме с остатъци?
