Аксиния Михайлова (1963) e поет и преводач. Един от основателите на литературното списание „Ах, Мария“. Автор e на 6 поетични книги на български и една на френски език. Има три публикувани книги с избрани стихотворения на словашки, арабски и италиански език. Нейни стихове са превеждани на различни езици по света. Тя самата е превела над 35 книги с поезия и проза. Носител е на няколко награди за поезия сред които „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“ за „Разкопчаване на тялото“ (Жанет 45),  „Иван Николов“ за „Смяна на огледалата“ (Жанет 45), престижната френска награда „Гийом Аполинер 2014“ за Ciel à perdre ( Галимар). Живее и работи в София като учител.

----

- Г-жо Михайлова, защо лауреат на наградата „Аполинер“, каквато сте вие, си вади хляба с преподаване на български език?

- Ще се опитам да отговоря с две пословици: „Всяко чудо за три дни“ и „Камъкът тежи на мястото си“. Макар че през последните години често ми се случва да се чувствам безсилна и ненужна в българското училище. Един камък тежи на мястото си, ако зидарят знае къде точно да го постави, защото има камъни, които могат да бъдат полезни на различни места в зидарията.  За съжаление в системата, в която изкарвам насъщния си, умелите и мъдри зидари стават все по-малко. Затова я реформираме всяка година и не му се вижда края. Позволявам си подобна констатация, защото учителствам от 1991 г. Преподавала съм основно чужди езици. За зло или за добро.  И успоредно с това не съм спирала да превеждам поезия и проза и да пиша. Понякога поетът и преводачът в мен могат да направят нещо смислено в класната стая въпреки системата. Ще бъда по-конкретна. Миналата година в час на класа една от темите беше за емпатията. Обясних на петокласниците термина, дадохме примери, но се питах дали това ги е направило по-състрадателни, по-разбиращи и отворени към другия. Непрекъснато се говори за насилието и агресията в училище. Разбирането на понятията и статистиките няма да разрешат проблемите. Зубренето на тропите и метриката няма да помогнат на детето да влезе в стихотворението и да го преживее. Синекдохата и ямбът са проблем на  литературоведите и на поетите, не на децата. Затова четат поезия по задължение, заради оценката, заради матурата, заради… А не защото имат потребност. Ако едно понятие не мине през сърцето и емоциите, то си остава кухо и ненужно знание. А най-прекият и истински път да докоснеш сърцето освен личния опит е литературната творба.

- А с емпатията какво стана?

- Да се върнем към нея. На същите ученици реших да прочета в един от часовете по английски разказа „Последното листо“ на О’Хенри. Само да вметна, че авторът е съвременник на Иван Вазов. Няма да преразказвам сюжета. Децата не помръдваха по време на четенето, на някои видях сълзи в очите. Спрях две-три изречения преди развръзката и ги накарах те да допишат разказа, текстът дава такава възможност. Прочетохме какво са написали, коментирахме какво означава да нарисуваш „шедьовъра на живота си“. Сигурна съм, че съпреживяването на този текст направи много повече за тях от дидактичното послание, че трябва да сме състрадателни, съпричастни и емпатични. Дочетох финалния пасаж. Разбрах, че после някои са потърсили и прочели и други разкази на О’Хенри, кой на български, кой на английски, но са чели. Успяла бях да запаля малко пламъче. Такива моменти ме правят щастлива. Полезна. Заради тях съм още в училище. А пословицата „Всяко чудо за три дни“, както се досещате, се отнася за наградата „Аполинер“. Съобщения, коментари, интервюта по вестници, списания, електронни медии… и после тишина. Нормално. Да, щастлива съм заради тази награда. Тя оценности лирическата поезия, метафоричното и образно писане, чувството като иманентни характеристики на поезията. Все неща, които някои поети и литературоведи у нас се опитват да обявят за анахронизъм през последните две-три десетилетия и да ги изрежат като „тумори“. Представата за поезия се променя, следването на определени литературни моди е в реда на нещата, но да се бърка ДНК-то на поезията с туморно образувание, ми се струва слепота. 

- Как се видоизменя езикът ни от средата, в която се практикува?

- За никого не е тайна, че има тенденцията на обедняване на езиците. Не само в България. Преди време в колеж за преводачи разговарях с тайванска преводачка за ситуацията при тях. Разказа ми, че и там политиката е към опростяване при изписване на йероглифите… От новия йероглиф на любовта е изтръгнат елементът, който обозначава сърце… Оставям това без коментар. Наближава Денят на народните будители. Онези българи, чиито портрети изваждаме на този ден, са имали различна мисия, дълг, цели. Днешният дълг на поетите и на съвременните будители е опазването на богатството на езика ни. Всички сме изтъкани от емоции, които понякога ни е трудно да изразим, да назовем.  Изсушаването на езика, заличаването на нюансите в синонимията ще ни лиши от възможността да изразяваме себе си, ще ни доведе до емоционален аутизъм, а това ще ни взриви отвътре и ще ни направи агресивни към себе си и другите. Ще ни превърне в мучащи същества, боравещи с ограничен брой  думи, достатъчни единствено да задоволяваме насъщните си биологични потребности, достойни потребители за едно консуматорско общество. Поезията и художествената литература са и крепостите на езика, и оръжието, което ще ни опази. Ще преведа част от интервю, което ми изпрати преди време гръцкият поет Сотириос Пастакас: „Поетът трябва да прегърне езика и да го отведе половин крачка напред. Хората, които четат поезия, развиват нови връзки в мозъка си според новите открития в невронауките  и теорията за невропластичността. Благодарение на новите синапси, създадени в мозъка, те започват да възприемат по друг начин абсурдността на техния живот и развиват различни рефлекси, които ги закрилят от циничната грозота на планетата. 

-  Имате поглед върху библиотечните фондове. Защо думата "библиотека" вече стана нещо старомодно, скучно и "не е яко", както биха казали учениците?

- Имах поглед върху фондовете преди много години. Завършила съм Държавния библиотекарски институт и съм работила две години в библиотеката в Шумен през 80-те години. Потокът от читатели беше  непрекъснат, а читалните - пълни. Но това беше преди повече от три десетилетия и е неуместно да се правят сравнения. Технологиите промениха много нещата. Не бих казала, че библиотеките са отживелица. В училище имаме библиотека и непрекъснато виждам дечица, които влизат и излизат с книги оттам. И понеже книгите вече станаха лукс заради цените, размяната между приятели и библиотеките си остават два от начините да си намериш онова, което искаш. Обогатяването на фондовете с нови заглавия е друга тема.
- Възможно ли е един писател да работи като такъв в България?

- Ако писател е „професия“  – мисля, че не. Но не само в България е така.  На пръсти се броят колегите, които могат да си позволят този лукс. И те преживяват и гледат семейства не от продадените тиражи и авторските права, а чрез програми и резиденции в чужбина.