Вече е ясно. COVID-19 пълзи вече като чудовище сред нас  и дори неверниците („Няма вирус, бе!”) са застинали в ужас. Ситуацията е на ръба – болниците изнемогват, търсят легла, а като ги намерят, няма кой да обслужва пациентите. Всичко това е като живот под ръба на димящ вулкан през Средновековието - твърде е вероятно лавата да ни залее, срещу нея се изправяме с молитви. И други държави са в същото положение, няма панацея. Но е факт, че България

дозабатачи нещата на собствената си територия.

Грешките са невидими единствено за слепците, а в основата на всичко е инерцията.

В началото бе лесно. Ужасът в Китай и Италия изплаши света, държавите (с 1-2 изключения) поставиха здравето като приоритет пред икономиката. Някои страни като Испания, Великобритания и САЩ се позачудиха за кратко колкото точно е важно здравето, платиха тежка цена в човешки животи. После бързо влязоха в общия коловоз. Повечето страни дисциплинирано изпълниха директивите за затваряне и България бе сред тях, за щастие. Тя като малка държава просто нямаше какво друго да направи. Днес, след като все пак изтече вода и има емпиричния опит за оценка, е ясно –

единствено затварянето спаси страната ни от ужас;

пак то спаси и други държави. И тук трябва да бъде направено уточнението, че не ловенето на вируса във въздуха бе целта на всеобщите усилия; нито пък някой е имал намерение да превърне живота във всестранно защитен (дори обикновеният грип причинява жертви). Основата цел бе да се направи така, че здравните системи да са в състояние да обслужват пациентите. Тоест при очаквания ръст от заболели да няма болен, на който да не може да се осигури лекар, легло, апаратура, лекарства и т.н. (което стана в Италия).

През лятото общата карантина падна, държавите започнаха самостоятелно да балансират между здравето и икономиката. У нас – изненадващо, парадоксално и необяснимо до днес, настана пълно разпищолване. Факт е, че препълнените дискотеки, автобуси, храмове по празниците и сектори в стадионите не доведоха до колапс през лятото, както очакваха мнозина. Но е факт също, че

с тях продължихме да се носим по течението и през есента.

А се знаеше отдавна, чя те ще и рискова. Междувременно няколко пъти лидери на големи държави намекнаха, че икономиката става приоритетна пред здравето - мерките ще бъдат локални и частични. За България очевидно това означаваше да се спуска още по-силно по инерция. До сега в четвъртък, когато затварят стадиони, дискотеки и класните стаи в гимназиалния курс, действията бяха именно палиативни –  в отделни учиища, отделни градове по преценка на кметовете и т.н.

Само че България има една особеност. Заради нея бе длъжна да се вземе в ръце. Особеността е уникалното положение с лекарите. Младите сред тях отдавна емигрират (три четвърти от завършващите медицина всяка година), средната възраст е висока, в болниците из малките населени места персоналът по принцип е в категорията „65 +”... Ясно бе, че някой от тях ще напуснат, след като са в рисковия диапазон. Ясно бе също, че и те подлежат на карантина при носителство или истинско заболяване, което още повече стеснява кадрите. И днес голямата криза е свързана точно с тях. Лекари  са принудени да се преквалифицират, дават нечовешки дежурства, сестрите почват да вършат неприсъщи работи,

погазват се стандартите за лечение, само и само да го има някак...

Силите са на предела (РЗИ – Варна например пусна обява за търсене на лекари, които да лекуват COVID-19). Така в момента България, ако все пак намира легла и медикаменти, е на ръба да се провали точно с медиците – с това въобще и срещу коронавируса. А можеше ли да се направи нещо през всички тези месеци? Да. Не е панацея, но определено следваше да се осигури ефективно заплащане на медиците на първа линия, да им се предоставят повече защитни средства, да се осигури по-добра координация между звената. И, разбира се, да няма привилегии за кръчмари и футболни босове. Привилегиите бяха като кръвен данък за лекарите, защото

поселението от дискотеките и стадионите се озоваваше при тях.

И втора особеност си има България, заради която също не биваше да си позволява разхайтеност -  възрастното като цяло население, което е и болно на всичко отгоре (в много случаи – с нерегистрирани заболявания). Всичко това показва, че превенцията и контролът у нас трябваше да бъдат много по-голям от месец май нататък в сравнение с другите държави. Гимназиите например трябваше да затворят още в средата на октомври, след като се видя накъде вървят нещата.

Но анализът очевидно не бе направен. Тактиката бе щраусов непукизъм. Иначе болницата в Златоград нямаше да отправя апели за дарения от картофи, лекарите в Свищов

да разчитат на духалки, предоставени от Делян Пеевски,

а буферни центрове за разделяне на пациентите да има само в Бургас (на всичко отгоре и бургаските тръгнаха с фалстарт). Всичко предвидено очевидно остана само на хартия. Няма разработени алгоритми. Абсурдно е също здравният министър и главният здравен инспектор да се карат на каква карантина подлежат политическите първенци. А още по-абсурдно е никакви карантини да не ловят футболистите, контактни на заразен съотборник. И всички да се правят, че проблем с футбола не съществува. Но с това пак навлизаме в световните проблеми, тъй като мачове се играят с пълна пара навред.

Българската беда е ясна – липса на адекватност тогава, когато самостоятелно трябва да се вземат решения, голяма част от които непопулярни. В резултат не се оказахме подготвени за отдавна прогнозираната есенна вълна.